Но не му се вярваше. Кой знае защо смяташе, че венчалната халка на Дипно е притежавала сили, които не са изчезнали със смъртта му. Пръстенът, който Билбо Бегинс бе намерил и с неохота бе дал на внука си Фродо, бе притежавал способността да отива където пожелае… и когато пожелае. Може би пръстенът на Ед е надарен със същата способност.
Но преди да успее да дообмисли тази идея, Лоуис му подаде маратонката и взе онова, което беше в ръката му — някаква смачкана хартийка. Разтвори я и я разгледа. Постепенно на лицето й се изписа загриженост и тя промълви:
— Спомням си тази снимка. Имаше и увеличение, което стоеше на перваза на камината в дневната им, поставено в разкошна златна рамка.
Ралф кимна.
— Тази сигурно я е носел в портфейла си. Беше залепена на командното табло в самолета. Преди да я взема, имаше опасност Ед да ме убие. Не можах да измисля друго, освен да грабна снимката. По този начин отвлякох вниманието му от сградата. Последните му думи бяха: „Дай си ми я, те са си мои.“
— Смяташ ли, че в този момент е говорел на теб?
Ралф пъхна маратонката в задния джоб на панталоните си и поклати глава.
— Не.
— Хелън се намираше в Административния център, нали?
— Да.
Ралф си спомни как изглеждаше младата жена в „Хай Ридж“ — пребледнялото й лице и зачервените й от дима очи. „Ако сега ни спрат, печелят — бе казала тя. — Не разбираш ли?“
Сега вече разбираше.
Измъкна снимката от ръката на Лоуис, отново я смачка и отиде до кофата за смет на ъгъла на Харис Авеню и Косут Лейн.
— Някой ден ще си вземем от тях друга снимка, която ще сложим на нашата камина. Тази обаче… не я искам.
Той запрати топчицата към кофата, която се намираше на по-малко от половин метър, но внезапен порив на вятъра отнесе встрани смачканата фотография. Почти като хипнотизирани Ралф и Лоуис я проследиха с поглед как се извива нагоре в небето. Лоуис първа извърна очи. Погледна Ралф, а по устните й играеше загадъчна усмивка.
— Мисля, че ми направи предложение за женитба, или само ми се е сторило.
Той понечи да й отвърне, но в този миг ги връхлетя нов порив на вятъра, при това толкова силен, че двамата стиснаха клепачи. Ралф отвори очи и забеляза, че Лоуис отново се изкачваше по хълма.
— Всичко е възможно, Лоуис — рече той.
— Вече го зная.
9.
Пет минути по-късно ключът на Лоуис изщрака в бравата на входната й врата. Тя въведе Ралф в дома си и затръшна вратата, сякаш да прогони ветровитата нощ. Последва я в дневната и би останал там, но Лоуис продължи напред. Без да изпуска ръката му, тя го отведе (може би щеше да го завлече насила при съпротива от негова страна) в спалнята.
Ралф извърна очи към нея. Лоуис посрещна погледа му съвсем спокойно… изведнъж той отново почувства примигването. Аурата на Лоуис сякаш разцъфна пред очите му като сива роза. Все още не се бе появила цялата, но постепенно се възвръщаше, като че беше пуловер, плетен от невидими ръце.
[Лоуис, сигурна ли си, че искаш точно това?]
[Разбира се! Да не мислиш, че ще те пратя вкъщи след всичко, което преживяхме?]
Изведнъж тя закачливо се усмихна.
[Освен това, Ралф — наистина ли си авантюристично настроен тази вечер? Кажи ми истината. И недей само да ме ласкаеш.]
Той се позамисли, после се разсмя и я притегли в обятията си. Устата й бе сладка и леко влажна като кожицата на зряла праскова. Целувката сякаш разтърси цялото му тяло, но възприятието като че бе съсредоточено в устата му. Когато устните им се разделиха, се чувстваше по-възбуден от всякога… но и странно изцеден.
[Какво, ако ти отговоря положително?]
Тя отстъпи крачка назад и го измери с поглед, сякаш опитвайки се да прецени дали говори истината, или като всеки мъж само се перчи и се преструва. Същевременно посегна към копчетата на роклята си. Като почна да ги разкопчава, Ралф забеляза нещо прекрасно — отново се бе подмладила. Не изглеждаше на четиридесет, но човек не би й дал повече от петдесет. Това бе резултат от целувката, разбира се, но най-забавното беше, че Лоуис не осъзнаваше как след като се бе заредила с енергията на скитника, сега беше почерпила и от неговата енергия. Но какво лошо има в това?
Тя привърши огледа, приведе се и го целуна по бузата.
[Мисля, че ще имаме достатъчно време за авантюри, РалФ — тази нощ обаче ще спим.]
Навярно имаше право. Преди пет минути изпитваше ужасно желание — винаги бе обичал да се люби, освен това не го беше правил от доста време. Ала искрицата бе изчезнала. Ралф не съжаляваше ни най-малко. В крайна сметка знаеше къде бе отишла.