[Добре, Лоуис — тази нощ ще спим.]
Тя отиде в банята и пусна душа. След няколко минути Ралф я чу да си мие зъбите. Чудесно бе, че все още ги има. През десетте минути, докато я нямаше, той успя да се поразсъблече, макар че пулсиращата болка в ребрата много го затрудняваше. Свали жилетката на Макгавърн и обувките си. После дойде ред на ризата и когато Лоуис се появи с прибрана назад коса и измито лице, той тъкмо се мъчеше с токата на колана. Красотата й го порази и изведнъж се почувства недодялан и глупав (да не говорим за стар). Лоуис бе облечена в дълга копринена нощница с цвят на рози и Ралф долавяше аромата на лосиона й за ръце.
— Позволи ми да ти помогна — каза тя и разкопча колана, преди да е успял да й възрази. В действията й нямаше нищо еротично — ръцете й се движеха с опитността на жена, която често е помагала на съпруга си да се облича и съблича през последната година от живота му.
— Ето ни пак на нашето ниво — отбеляза Ралф. — Този път дори не усетих как слязохме.
— Аз го почувствах, докато бях под душа. Всъщност дори се зарадвах. Доста е трудно да си измиеш косата, когато си обгърнат с аура.
Отвън вятърът вилнееше, люлееше цялата къща и стенеше във водосточната тръба. Погледнаха през прозореца и макар отново да бяха в Мимолетния свят, Ралф бе сигурен, че и Лоуис си мисли същото — в този миг Атропос е някъде там; безсъмнено е разочарован от развоя на събитията, но не и сломен; победен е, но не е убит; изгубил е битката, но не и войната. „Отсега нататък могат да му викат стария Едноушко“ — рече си Ралф и потръпна. Представи си как Атропос вилнее сред изплашеното население на града; как наднича и се крие, краде „сувенири“ и прерязва връвчици… с други думи, се утешава с работата си. Не можеше да си представи, че неотдавна е яхал това същество и го е кълцал със собствения му скалпел. „Как изобщо съм събрал кураж?“ — питаше се той, но подозираше, че знае отговора. Смелостта му беше вдъхновена най-вече от диамантените обеци, които малкото чудовище бе задигнало.
Осъзнаваше ли Атропос, че тези обеци бяха най-голямата му грешка? По своему Докторчо № 3 се бе оказал още по-голям невежа относно мотивацията на Мимолетните и от Клото и Лахезис.
Извърна се към Лоуис и сграбчи ръцете й.
— Отново загубих обеците ти. Но мисля, че този път не беше напразно. Съжалявам.
— Няма защо. Те и без това бяха изчезнали. Пък и Харолд и Джан вече не ме притесняват, защото сега имам приятел, който да ми помага, когато хората ме обиждат или когато ме дострашее. Нали така?
— Да. Точно така.
Тя го прегърна и отново го целуна. Май не беше забравила как се прави това, а Ралф подозираше, че на младини отлично е владеела изкуството да се целува.
— Хайде, бягай под душа. — Той понечи да й каже, че сигурно ще заспи в мига, в който подложи глава под топлата струя, но тя добави нещо, което го накара да млъкне. — Не се сърди, но от теб се разнася някаква странна миризма, особено от ръцете ти. Брат ми Вик миришеше така, когато цял ден е чистил риба.
След две минути Ралф вече беше под душа.
10.
Като излезе от банята, Лоуис вече лежеше под пухкавия юрган. Единствено лицето й се виждаше, и то от носа нагоре. Само по гащета Ралф бързо прекоси стаята, засрамен от тънките си крака и от шкембето си. Отметна завивките и бързо се пъхна под тях, при което се задъха от допира на хладните чаршафи до затоплената му кожа.
Лоуис веднага се притисна до него, а той скри лице в косата й и се отпусна. Беше хубаво да лежиш с Лоуис под пухените завивки, а навън вятърът да пищи и да брули дърветата, а от време на време най-силните му пориви да карат стъклата да дрънчат. Всъщност бе направо божествено.
— Слава Богу, че в леглото ми има мъж — сънено промърмори Лоуис.
— Става Богу, че това съм аз — отвърна Ралф и тя се засмя.
— Болят ли те ребрата? Искаш ли да намеря аспирин?
— Не. Утре сутринта със сигурност ще ме болят, но сега горещата вода като че ме отпусна напълно. — Темата какво би могло да се случи или да не се случи на сутринта, повдигаше един въпрос — който вероятно отдавна се таеше в съзнанието му. — Лоуис?
— Ммммм?
Ралф си представи как внезапно се събужда в мрака: изморен е до смърт, но изобщо не му се спи (това несъмнено е един от най-жестоките парадокси на света), а цифрите на електронния часовник бавно се променят от 3:47 на 3:48. Тъмната нощ на душата, описана от Ф. Скот Фицджералд, когато всеки час е толкова дълъг, че спокойно можеш да построиш великата Хеопсова пирамида.
— Мислиш ли, че ще спим през цялата нощ? — попита я той.