— Да — отвърна тя, без да се колебае нито миг. — Убедена съм, че ще спим непробудно. След миг потъна в дълбок сън.
11.
Ралф остана буден още пет минути, притискаше я в прегръдките си, вдъхваше прекрасните ухания, които се излъчваха от топлата й кожа, наслаждаваше се на гладката коприна, която чувствено се плъзгаше под пръстите му, и се удивляваше повече на факта, че се намира в леглото й, отколкото на събитията, довели го тук. Изпълваше го някакво дълбоко и простичко чувство, което разпозна, но не успя веднага да назове, защото си бе отишло от живота му прекалено отдавна.
Навън вятърът се усили и отново застена във водосточната тръба — сякаш гигантско момче духаше в гърлото на гигантска бутилка — и на Ралф му хрумна, че може би в живота няма нищо по-хубаво от това да се изтягаш в меко легло с жена в прегръдките си, а навън да вие есенният вятър.
Не, имаше нещо още по-хубаво — усещането, че заспиваш, че полека потъваш в благодатната нощ и се оставяш да те носи течението, без да знаеш накъде отиваш, както кануто се отделя от пристана и се плъзва по течението на широка бавна река в слънчев летен ден.
„От всички неща в живота на Мимолетните, сънят със сигурност е най-хубавото“ — рече си Ралф.
Вятърът навън продължаваше да бушува (воят му вече сякаш долиташе някъде отдалеч), огромната река го повличаше и той най-сетне успя да разпознае чувството, което го бе завладяло откакто Лоуис го прегърна и заспа като дете. То имаше много имена — спокойствие, мир, удовлетворение — но сега, когато вятърът виеше навън, а от гърлото на Лоуис долиташе някакъв звук на сънено доволство, на Ралф му се струваше, че това бе едно от онези редки неща, които са известни на хората, но нямат име — консистенция, аура, може би дори цяло ниво на битието в този стълб на съществуването. Това бе червеникавокафявият цвят на покоя; това бе тишината, която настъпва, след като си свършил някаква измерителна, но неотложна задача.
Когато вятърът отново застена и донесе далечния вой на сирени, Ралф не го чу. Беше заспал. По едно време му се присъни, че отива до тоалетната, и предположи, че може би го е направил в действителност. После пък сънува, че с Лоуис страстно се любят, и това може също да не беше сън. Дори да да е имало други сънища или мигове на пробуждане, Ралф не ги помнеше; този път не се събуди нито в три, нито в четири часа сутринта. Двамата спаха — през повечето време прегърнати — до седем вечерта в събота вечер, общо около двадесет и два часа.
По залез слънце Лоуис приготви закуска — вафлички, бекон, пържени картофки. Докато тя готвеше, Ралф се опита да раздвижи мускула в съзнанието си — да извика онова усещане за примигване, ала не успя. Лоуис също не можа, макар Ралф да бе готов да се закълне, че за миг тя сякаш се стопи и той видя готварската печка през нея.
— Толкова по-добре — отбеляза тя.
— Може би си права — съгласи се Ралф, но при все това се чувстваше така, като че бе загубил не пръстена, който бе взел от Атропос, а онзи, който бе получил от Каролин — сякаш нещо дребно, но жизненоважно бе изчезнало от живота му.
12.
След две нощи здрав, непробуден сън и аурите започнаха да избледняват. На следващата седмица напълно изчезнаха и Ралф започна да се пита дали пък всичко не е било просто чудат сън. Беше сигурен, че не е сънувал, но вече му беше все по-трудно да вярва в онова, което знаеше. Разбира се, белегът не беше изчезнал, но Ралф вече се питаше дали пък не го е имал от много отдавна, още от времето, когато в косата му нямаше бели нишки и все още вярваше — дълбоко в сърцето си — че старостта е мит или пък сън, или пък спохожда само обикновените хора.