Шаферка на булката бе приятелката й Симон, а на приема след това първия тост вдигна един човек, който обичаше да казва, че преди се е казвал Джо Уайз, но сега остарял и помъдрял и затова се наричал Уайзър. Тригър Вашон го последва с несвързано, но прочувствено слово, завършвайки с пожеланието „Тия двама люде да живеят до сто и педесе и никога да не познаят що е запек или ревматизъм!“
Когато Ралф и Лоуис напуснаха залата, опитвайки се да почистят косите си от оризовите зърна, които хвърляха най-вече Фей Шапен и останалите старчета от Харис Авеню, към тях се зададе човек с книга в ръка и с разкошна бяла коса, която обграждаше главата му като пухкав облак. На лицето му грееше широка усмивка.
— Честито, Ралф — произнесе той. — Честито, Лоуис.
— Благодаря, Дор.
— Липсваше ни — каза му Лоуис. — Не получи ли покана? Фей каза, че ще ти я предаде.
— О, даде ми я. Даде ми я, но не посещавам такива събития, когато са на закрито. Прекалено е задушно. На погребение е още по-неприятно. Ето, това е за вас. Не я опаковах, защото пръстите ми са доста несръчни поради артрита.
Ралф взе книгата. Беше стихосбирка със заглавие „Случайни зверове“. Колкото и да е странно, името на поета, Стивън Добинс, го постресна.
— Благодаря — обърна се той към Дорънс.
— Не е хубава колкото по-късните му произведения, но е добра стихобирка. Добинс е отличен поет.
— Ще я прочетем по време на медения месец — рече Лоуис.
— Много подходящо време за четене на поезия — отвърна Дорънс. — Може би дори най-подходящото. Сигурен съм, че ще бъдете много щастливи заедно.
Извърна се и си тръгна, после погледна назад.
— Страхотно се справихте. Дълголетниците са много доволни.
Сетне се отдалечи.
Лоуис погледна Ралф.
— За какво говори? Ти знаеш ли?
Ралф поклати глава. Не знаеше, не съвсем, макар да чувстваше, че би трябвало да знае. Белегът на ръката му го засмъдя, както се случваше понякога — чувството много наподобяваше сърбеж.
— Дълголетници — умуваше тя. — Сигурно има предвид нас — в крайна сметка двамата с теб не сме в първа младост, нали?
— Сигурно точно това е имал предвид — съгласи се Ралф, но си знаеше, че не е така… по очите й позна, че дълбоко в себе си тя също го знаеше.
2.
В същия ден по време на сватбения ритуал на Ралф и Лоуис някакъв скитник с яркозелена аура — който всъщност наистина имаше чичо в Декстър, макар чичото да не бе чувал за нехранимайкото си племенник от пет години, че и повече — се шляеше из Строфорд Парк и присвиваше очи от блясъка на слънчевите лъчи, които се отразяваха в снега. Той търсеше кутии и бутилки. Ако събере достатъчно, че с парите да си купи половинка уиски, би било страхотно, но и бутилка вино „Нощен влак“ щеше да му дойде добре.
Недалеч от тоалетната кабина с надпис „МЪЖЕ“ забеляза някакво блещукане. Каза си, че навярно слънцето се отразява в капачка от бутилка, но такива работи трябва да се проверяват. Може пък да е десетаче… макар на пияницата да му се струваше, че сякаш блести злато.
— Свети Боже! — викна той и грабна венчалния пръстен, който лежеше върху снега. Беше широка халка, почти със сигурност златна. Наклони я да прочете надписа, гравиран отвътре — „ХД — ЕД 8. 8. 87“.
Половинка ли? По дяволите, не. Това дребосъче ще му стигне за цял литър. За няколко литра. Може би цяла седмица ще си купува по литър.
Докато бързешком прекосяваше кръстовището на „Уичам и Джаксън“, където едно време Ралф Робъртс едва не припадна, скитникът не забеляза задаващия се автобус. Шофьорът го видя и удари спирачки, но в този миг колелата попаднаха на заледен участък.
Бездомникът така и не разбра какво го удари. В един миг обмисляше какво уиски да си купи, а в следващия беше погълнат от мрака, който очаква всички нас. Пръстенът се търкулна в канавката и изчезна в канализацията, където остана дълги години, но не остана там завинаги. В Дери нещата, които изчезват в канализацията, по някакъв начин — често неприятен — отново се появяват на бял свят.