— Здрасти, Уалф! Здрасти, Ролис! Дойдох да ви пошетя!
През юни деветдесет и пета Хелън си купи волво на старо. На задното стъкло постави лепенка с надпис: „НА ЕДНА ЖЕНА Й Е НЕОБХОДИМ МЪЖ КОЛКОТО НА РИБА ВЕЛОСИПЕД“. Този афоризъм не изненада особено много Ралф, но често се натъжаваше, като гледаше надписа. Понякога си мислеше, че най-ужасното наследство, което Ед остави на вдовицата си, се съдържаше в този лаконичен афоризъм, и щом видеше лепенката, често си спомняше как изглеждаше Дипно в онзи летен следобед, когато се скараха в градината му — как седеше без риза под пръските на градинската поливачка; как върху едното стъкло на очилата му имаше кръв; как се приведе, втренчи се в Ралф със сериозните си, интелигентни очи и заяви, че като достигнеш определена степен на оглупяване, животът ти става много труден.
„А след това започнаха да се случват разни работи“ — понякога заключваше Ралф. Но точно какви, вече не помнеше и може би това бе за добро. Ала празнините в паметта му (ако това бе причината да не помни), изобщо не накърняваха убеждението му, че Хелън е била измамена… че някаква злонамерена сила се е подиграла с нея, а тя дори и не подозира за това.
6.
Месец след като Хелън купи волвото, Фей Шапен получи инфаркт, докато съставяше списък на предварителните срещи за тазгодишния есенен турнир „Писта № 3 Класик“. Закараха го в общинската болница, където седем часа по-късно той почина. Ралф го посети малко преди края и когато видя номера на стаята — 315 — го обзе невероятно силно чувство за deja vu. Отначало помисли, че това е заради Каролин, чийто живот завърши малко по-нататък по коридора, но после се сети, че Джими В. бе починал в същата стая. С Лоуис бяха посетили Джими в предсмъртния му час и на Ралф му се бе сторило, че умиращият ги позна, макар да не бе съвсем сигурен — спомените му от времето, когато за пръв път бе забелязал Лоуис, бяха смътни и объркани. Предполагаше, че в известна степен това се дължи на обичта му към нея, пък и възрастта си казваше думата, но основната причина беше безсънието — в месеците след смъртта на Каролин изкара доста тежък период на безсъние, макар че то в крайна сметка отшумя, както се случва понякога. И все пак му се струваше, че нещо
[здравей, жено, здравей, мъжо, отдавна ви чакаме]
доста необичайно се е случило в същата тази стая, а докато държеше сухата, безсилна ръка на Фей, усмихваше му се и се взираше в изплашените му очи, му хрумна странна мисъл: „Те са тук, в ъгъла, и ни наблюдават.“
Огледа се. В ъгъла, разбира се, нямаше никого, но за миг… само за миг…
7.
През годините от деветдесет и трета до деветдесет и осма животът вървеше както обикновено в градове като Дери — априлските пъпки отстъпваха място на сухите падащи октомврийски листа; по средата на декември в къщите внасяха коледни елхи, а през първата седмица на януари ги изхвърляха в кофите за боклук все още украсени с празнична позлата; през парадния вход влизаха бебчета, от задния излизаха старци. Но понякога през задната врата излизаха и хора в разцвета на силите си.
В Дери животът продължаваше — хората посещаваха бръснарските и фризьорските салони, както и абитуриентските балове, пиеха кафе и пушеха цигари, похапваха пържоли в „Паркърс Коув“ и хайдог на стадиона по време на мачовете за Малката лига. Момичета и момчета се влюбваха, пияници изхвърчаваха от колите си, на късите поли им мина модата. Обитателите на градчето сменяха керемидите на покривите си и настилката на алеите към гаражите. Изхвърляха едни нехранимайковци от управата и избираха други. Такъв бе животът, често неудовлетворителен, нерядко жесток, обикновено скучен, понякога красив, а от време на време дори забавен. Времето течеше, ала основните принципи продължаваха да важат.
В ранната есен на деветдесет и шеста Ралф си внуши, че има рак на дебелото черво. Когато най-сетне отиде на преглед при доктор Пикард (жизнерадостен наследник на доктор Личфийлд), вече си представяше как ще го поставят на системи и ще го подложат на химиотерапия. Оказа се, че не е болен от рак, а има хемороиди, които според образното изказване на доктор Пикард са „щръкнали най-нахално“. Той написа на Ралф рецепта за свещички, с която Ралф отиде в „Райт Ейд“. Джо Уайзър я прочете, после бодро се ухили и заяви: