— Скапана работа, ама е за предпочитане пред рак на дебелото черво, не мислиш ли?
— И през ум не ми е минавало, че имам рак — кисело отвърна Ралф.
Един зимен ден през деветдесет и седма Лоуис си науми да се спусне по любимия си хълм в Строфорд Парк с пластмасовата шейна на Нат Дипно. Полетя надолу „по-бърже от свинче по намазан с мас улей“ (това бяха думи на Дон Вийзи — той се бе оказал най-случайно в парка и стана свидетел на цялата атракция) и връхлетя върху тоалетната кабина с надпис „ЖЕНИ“. Изкълчи си крака и се секна в кръста, но макар Ралф да знаеше, че не бива да постъпва така (най-малкото защото демонстрираше коравосърдечие), докато пътуваха към отделението за спешни случаи, се заливаше от смях. Фактът, че Лоуис също се смееше въпреки болката, изобщо не му помогна да се овладее. Смя се, докато му бликнаха сълзи от очите, и си рече, че ще получи удар. Дявол да го вземе, изглеждаше толкова забавна, като летеше надолу по хълма и се търкаляше с преплетени крака като йога, а като се блъсна в тоалетната, едва не я събори. Напролет вече се беше възстановила напълно, макар винаги в дъждовни нощи коляното да я болеше и да й беше омръзнало от непрестанните задявки на Дон Вийзи, който колчем я видеше, все я питаше дали напоследък е щурмувала някой клозет.
8.
Животът си течеше както обикновено — което ще рече, че беше пълен с изненади. Изненадите са онова, което ни се случва, докато правим планове за нещо друго, както казват мъдреците, и ако животът на Ралф Робъртс бе изкючително хубав през тези години, навярно бе, защото той не кроеше никакви планове. Дружеше с ДжоУайзър и Джон Лийдекър, но най-добрият му приятел през всичките тези години беше жена му. Почти навсякъде ходеха заедно и толкова рядко се спречкваха, че спокойно можеше да се каже, че изобщо не се карат. Той имаше любимото си куче Розали, люлеещия се стол, който бе принадлежал на господин Шаси, но сега бе негов, а Натали идваше почти всеки ден (вече ги наричаше Ралф и Лоуис вместо Уалф и Ролис, което никой от двамата не считаше за подобрение). Освен това беше здрав, което бе може би най-хубаво от всичко. Водеше живот, изпълнен с Мимолетни радости и разочарования, и Ралф му се наслаждава до средата на март деветдесет и осма, когато една сутрин се събуди, погледна електронния часовник до леглото си и видя, че той показва 5:49.
Остана тихо да лежи до Лоуис, защото не искаше да става и да я притеснява, питайки се какво го бе събудило.
„Знаеш какво, Ралф.“
„Не знам.“
„Знаеш, разбира се. Слушай.“
И той се заслуша. Заслуша се много внимателно. След известно време го чу в стените — тихото тиктакане на часовника на смъртта.
9.
На следващата сутрин Ралф се събуди в 5:47, на по-следващата отвори очи в 5:44. Сънят му се топеше, минута по минута, а зимата разхлабваше ледената си прегръдка около Дери и позволяваше на пролетта да си пробие път. През май Ралф вече чуваше часовника навсякъде, но знаеше, че тиктакането се разнася от едно-единствено място. Преди звукът идваше от Каролин. Сега се разнасяше от самия него.
Изобщо не изпита страха, който го бе сграбчил, когато си беше въобразил, че е болен от рак, нито пък го гнетеше отчаянието, добре познато му от предишния си безсънен период. По-лесно се уморяваше и му ставаше все по-трудно да се съсредоточи или пък да помни дори най-прости неща, но приемаше всичко напълно спокойно.
— Добре ли спиш, Ралф? — го попита един ден Лоуис. — Под очите ти са се появили сенки.
— Причината е в наркотика, с който се друсам.
— Много си забавен, няма що.
Той я привлече в прегръдките си и силно я притисна към себе си.
— Не се тревожи за мен — спя колкото ми е необходимо.
След седмица се събуди в 4:02, а в ръката му сякаш пулсираше нажежен реотан — пулсираше в такт с часовника, който не бе нищо друго освен ударите на собственото му сърце.
Но това не беше сърцето му — или поне на Ралф не му се струваше да е сърцето му; то бе като електрическа жичка, която сякаш бе присадена в ръката му.
„Белегът — помисли си той, — не, обещанието. Времето да изпълня обещанието вече почти настъпи,“
„Какво обещание, Ралф, какво обещание?“
Не знаеше.
10.
Един ден в началото на юни Хелън и Нат дойдоха в дома на Ралф и Лоуис, за да ги видят и да им разкажат за пътешествието си до Бостън с „леля Мелани“, банкова служителка, с която Хелън много се бе сближила. Хелън и леля Мелани отишли на някаква феминистка конференция, а през това време в еднодневната забавачка Натали се запознала с много деца, после пък леля Мелани заминала по важни дела в Ню Йорк и Вашингтон. Хелън и Натали останали още няколко дни в Бостън и разгледали забележителностите.