„Защото времето за изпълнение на обещанието почти настъпи — отвърна гласът, а нажеженият реотан в белега отново запулсира.“
— Какво бе то? — размърда се той. — Моля ти се, ако съм дал обещание, защо не си спомням какво е то?
Орнитологът чу тези думи и погледна нагоре. Видя мъж, който седи на пейка в парка и очевидно си говори сам. Младежът отвратено се усмихна и си рече: „Надявам се да умра, преди да остарея толкова много.“ После отново се съсредоточи върху птичата къпалня и своите бележки.
Дълбоко в себе си Ралф изведнъж усети стягащото чувство, което предшестваше примигването, и макар да не бе помръдвал от пейката, сякаш се стрелна право нагоре… все по-бързо и много по-високо от когато и да било.
„Лъжеш се — обади се гласът. — Едно време си бил далеч по-високо, Ралф — както и Лоуис. Но натам си тръгнал. И няма да се бавиш.“
Орнитологът, който не подозираше, че притежава изтъкана от златни нишки аура, се огледа предпазливо, може би за да се увери, че побърканият старец не се готви да го нападне. Ала онова, която видя, накара презрително стиснатите му устни да се разтворят от изумление. Той ококори очи. Изведнъж Ралф забеляза как от аурата на младежа щръкват индиговосини бодли и осъзна, че непознатият е изплашен до смърт.
„Какво му става? Какво вижда?“
Всъщност причината беше не в какво вижда птиценаблюдателят — причината беше в онова, което не виждаше. Не виждаше Ралф, защото той толкова се бе издигнал, че вече не присъстваше на това ниво — беше се превърнал в зрим еквивалент на звука, който човек издава, като подсвирне на кучето си.
„Ако бяха тук сега, веднага щях да ги видя.“
„Кои, Ралф? Кой ако беше тук?“
„Клото. Лахезис. И Атропос.“
В миг всички късчета сякаш се подредиха в ума му като парченцата на картинна мозайка, която изглежда далеч по-сложна, отколкото е всъщност.
Ралф прошепна: [О, Боже, о, Боже, о, Боже!]
14.
След шест дни Ралф се събуди в три без петнадесет сутринта и разбра, че времето да изпълни обещанието е дошло.
15.
— Мисля да се разходя до „Червената ябълка“ и да си купя сладолед — обърна се той към Лоуис.
Беше почти десет часът. Сърцето му биеше лудешки и му бе трудно да различи мислите си заради непрестанния шум, който изпълваше съзнанието му. Изобщо не му се ядеше сладолед, но това беше отличен предлог да се разходи до „Червената ябълка“ — беше първата седмица на август, от метеорологичната служба съобщиха, че в ранния следобед температурата ще достигне и тридесет и два градуса, а привечер ще се разрази буря.
Ралф си рече, че няма защо да се тревожи за бурята.
До кухненската врата върху разстлани вестници беше поставена етажерка. Лоуис я боядисваше в керемиденочервено. Тя се изправи и се протегна. Ралф дочу лекото изпукване на прешлените й.
— Ще дойда с теб. Довечера ще ме боли глава, ако не се махна за малко от тази миризма. Не знам откъде ми хрумна да боядисвам в такъв задушен ден.
Ралф изобщо не желаеше тя да го придружи до „Червената ябълка“.
— Не е нужно, мила моя — ще ти донеса кокосово ескимо, от онова, дето го обичаш. Толкова е влажно и горещо, че даже Розали няма да взема. Защо не поседнеш на задната веранда?
— В такъв горещ ден не ще успееш да ми донесеш никакъв сладолед — отвърна тя. — Хайде, да вървим, докато още пада сянка от тази страна на…
Тя млъкна. Усмивката й помръкна. Очите й се изцъклиха от ужас, а сивата й аура, която бе потъмняла съвсем мъничко през годините, когато Ралф не я бе виждал, грейна от стрелкащите се из нея червеникаворозови въгленчета.
— Ралф, какво има? Какво всъщност възнамеряваш да правиш?
— Нищо — отвърна той, но белегът в ръката му сякаш тлееше, а тиктакането на часовника се чуваше от всички страни, сякаш му напомняше, че има уговорка, която трябва да спази. Че е дал обещание, което трябва да изпълни.
— Не, има, и то от два-три месеца, а може би от по-отдавна. Каква съм глупачка — знаех, че става нещо, но предпочитах да се самозаблуждавам. Защото се страхувах. И е имало защо, нали? Имало е защо.
— Лоуис.
Изведнъж тя прекоси стаята с много бързи крачки, едва ли не връхлетя върху него, и старата болежка в кръста не й попречи ни най-малко — още преди да е успял да я спре, тя сграбчи дясната му ръка, дръпна я и се втренчи в нея.
Белегът беше почервенял и като че пламтеше.
За миг Ралф с надежда си помисли, че това е само отблясък от аурата му и Лоуис няма да го забележи. Но когато тя вдигна очи, те бяха изпълнени с ужас. С ужас, ала и с още нещо. Очевидно беше разбрала страшната истина.