— О, Боже! — пошепна тя. — Онези в парка. Онези със смешните имена… Клон и Ластик, нещо такова… и единият разряза ръката ти. О, Ралф, какво трябва да направиш?
— Лоуис, не се разстройвай…
— Да не си посмял да ми казваш да не се разстройвам! — изкрещя тя. — Да не си посмял! Да не си ПОСМЯЛ!
„Бързай — шепнеше вътрешният глас. — Нямаш време за губене и за спорове — вече се започна и часовникът на смъртта, който чуваш, може и да не тиктака само за теб.“
— Трябва да вървя.
Той се извърна и се отправи към вратата. Беше толкова възбуден, че пропусна като истински Шерлок Холмс да забележи едно важно допълнение към тази сцена — едно куче трябваше да излае — едно куче, което винаги лаеше, щом някой повишеше глас — но сега в къщата цареше тишина. Розали я нямаше на обичайното й място до вратата… а самата врата бе открехната.
Ала в момента изобщо не му беше до нея. Струваше му се, че е затънал чак до колене в лепкава каша и би било голямо постижение, ако се добере до портата, камо ли до „Червената ябълка“. Сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му; очите му пареха.
— Не! — изкрещя Лоуис. — Не, Ралф, моля те! Моля те, не ме изоставяй!
Тя хукна след него и се вкопчи в ръката му. Още държеше четката и по ризата му се посипаха капчици червена боя, която приличаше на кръв. Лоуис плачеше, а безкрайната, ужасяваща мъка, която бе изписана на лицето й, направо му късаше сърцето. Не искаше да я изоставя — не знаеше дали има право да го стори.
Обърна се и я хвана за китките.
— Лоуис, трябва да вървя.
— Не спиш — бърбореше тя. — Знаех си, че това е признак за нещо нередно, но няма значение, можем да заминем, можем да заминем веднага, още в този миг, просто ще вземем Розали и четките си за зъби и ще тръгнем…
Ралф стисна китките й, тя замлъкна и вдигна към него потъналите си в сълзи очи. Устните й трепереха.
— Лоуис, чуй ме. Трябва да направя това.
— Изгубих Пол, не мога да изгубя и теб! — стенеше тя. — Няма да го понеса! О, Ралф, няма да го понеса!
„Ще го понесеш — рече си той. — Мимолетните хора са много по-силни, отколкото изглеждат. Налага се да бъдат такива.“
По лицето му също се стичаха сълзи. Подозираше, че причината се крие по-скоро в умората, отколкото в мъката. Де да можеше да я накара да проумее, че това не променя нищо и само прави задачата му още по-трудна…
Отдръпна я на една ръка разстояние от себе си. Белегът пулсираше по-силно от всякога и Ралф се изплаши, че вече не разполага с никакво време.
— Придружи ме донякъде — рече той. — Може би дори ще ми помогнеш да изпълня задачата си. Вече си поживях, Лоуис, и то хубаво си поживях. Само че тя още нищо не е видяла и мътните ме взели, ако оставя оня негодник да вземе нея, защото има да урежда сметки с мен.
— Какъв негодник? Божичко, Ралф, за какво говориш?
— За Натали Дипно. Тя трябва да умре тази сутрин, само че няма да позволя това да се случи.
— Нат? Ралф, на кого, за Бога, е притрябвало да причинява зло на Нат?
Изглеждаше смаяна, дори някак глуповата, само че под тази маска не се ли криеше друго изражение? Внимателно и пресметливо. Като че ли отговорът беше „да“. На Ралф му се струваше, че Лоуис изобщо не е толкова смаяна, а само се преструва. Години наред бе заблуждавала Бил Макгавърн по този начин — и него също, макар и не винаги — и това бе просто поредното (доста талантливо) представление.
Истинската й цел бе да се опита да го задържи. Лоуис много обичаше Нат, да избира между съпруга си и момиченцето, което живееше на същата улица, и дума не можеше да става. В тази ситуация изобщо не признаваше съображения като възраст и справедливост. Ралф бе нейният мъж, а за Лоуис единствено това имаше значение.
— Не става — промълви той. Освободи се от ръцете й и отново се запъти към вратата. — Дал съм обещание и вече не ми остана почти никакво време да го изпълня.
— Тогава го наруши! — изкрещя Лоуис, а смесицата от ужас и гняв в гласа й направо го порази. — Не си спомням какво се случи тогава, но знам, че неволно се забъркахме в събития, които едва не причиниха смъртта ни. Слушай, Ралф, по-добре да нарушиш обещанието, отколкото да ми разбиеш сърцето!
— А хлапето? Ами Хелън. Нат е смисълът на живота й. Нима не заслужава да наруша обещанието си?
— Хич не ме интересува какво заслужава! Тя или който и да е! — изкрещя Лоуис и лицето й се разкриви от гняв. — Е, добре, предполагам, че все пак ме интересува. Но ние, Ралф? Ние не влизаме ли в сметката?
Очите й, черните й, изразителни очи, го умоляваха. Ако ги гледаше прекалено дълго, изобщо нямаше да му е трудно да се откаже от мисията си, затова извърна поглед.