— Тогава ти разрязаха ръката, нали? И си дал обещанието. Онова, за което говориш насън.
Той стреснато я изгледа, като някое палаво момче, заловено на местопрестъплението. Лоуис безмълвно продължи да го наблюдава.
— Да — отговори той и избърса потта от челото си. — Сигурно. — Дълбоко въздъхна и му се стори, че белите му дробове са пьлни с метални стружки. — Живот за живот, така се споразумяхме — животът на Натали срещу моя. И…
[Ей! Стига си се дърпала! Не се опитвай да се измъкнеш, че ще те смажа от бой!]
Ралф замлъкна, като чу този заповеднически, ужасяващо познат глас — който никое друго човешко същество на Харис Авеню не можеше да чуе — и погледна към отсрещния тротоар.
— Ралф? Какво…
— Шшшт!
Той я дръпна към живия плет пред дома на семейство Апълбом. Вече не се потеше леко, както подобава на един джентълмен — тялото му бе плувнало в пот, воняща на машинно масло, и той буквално усещаше как всяка негова жлеза изпомпва в кръвта му парлив секрет. Долните му гащета се бяха напъхали в цепката на задника му и заплашваха да изчезнат. Усети в устата си вкус на изгорял бакелит.
Лоуис проследи погледа му и извика:
— Розали! Розали, непослушнице! Ти какво правиш там?
Чернокафеникавата ловна кучка, която бе подарила на Ралф по случай първата им Коледа заедно, беше застанала (или по-точно се беше свила) на тротоара пред къщата, където живееха Хелън и Натали, допреди на Ед да му се разхлопа дъската. За пръв път забеляза приликата й с Розали № 1. Розали № 2 като че ли беше съвсем сама, но сърцето на Лоуис се сви от ужас.
„О, какво сторих? — питаше се тя. — Какво сторих?“
— Розали! — извика отново. — Розали, ела веднага тук!
Кучето я чу, но не помръдна.
— Ралф? Какво става?
— Шшшт! — отново изшътка той, сетне Лоуис видя нещо, от което й секна дъхът. Стопи се и последната й неизречена надежда, че всичко това съществува само във въображението на Ралф, че е избледняващ спомен от миналите им преживявания, защото кучето вече не беше само.
Преметнала въженце за скачане на дясната си ръка, шестгодишната Натали Дипно се появи в края на пътеката пред техния дом и погледна надолу по улицата към къщата, в която изобщо не си спомняше, че са живели, и към ливадата, където баща й — жокерът Ед Дипно — някога бе седял под пъстроцветните дъги и бе слушал „Джеферсън Еърплейн“, а върху очилата му а ла Джон Ленън засъхваше петно от кръв. Натали се огледа и се усмихна на Розали, която дишаше тежко и я наблюдаваше с тъжните си, уплашени очи.
20.
„Атропос не ме вижда — помисли си Ралф. — Съсредоточил се е върху Рози… и върху Натали… и не ме вижда.“
Сцената от преди години се повтаряше. И къщата беше тук, и Розали, и Атропос с небрежно килната назад шапка и с вида на всезнаещ репортер от второкласен филм от петдесетте години, дело на Айда Лупино. Ала този път това не беше сламена шапка с отхапана периферия — този път той носеше бейзболна шапка на „Бостън Ред Сокс“, която беше прекалено малка дори и за него, тъй като лентичката отзад беше пристегната чак на последната дупка. Беше нагласена за главата на момиченцето, което я притежаваше.
„Сега ни липсва само Пит — вестникарят, и картината ще бъде пълна — рече си Ралф. — Финална сцена на «Безсъние, или мимолетният живот на Харис Авеню», трагикомедия в три действия. Всички се покланят, след това напускат сцената.“
Розали № 2 се страхуваше от Атропос точно колкото и Розали № 1, а плешивото човече още не бе забелязало Ралф и Лоуис, защото се стараеше да й попречи да избяга, преди да е готов. И ето, че Нат тръгва по тротоара към най-любимото си куче в целия свят — Рози на Ралф и Лоуис. Въженцето
(едно, две, три, гъската вино пи)
висеше от ръката й. Изглеждаше невероятно красива и невероятно крехка в моряшката си блузка и синьото си панталонче. Плитчиците й подскачаха.
„Прекалено бързо се случва“ — мислеше си Ралф.
[Съвсем не, Ралф! Преди години се справи отлично, и сега ще се справиш не по-зле.]
Стори му се, че проговори Клото, но Ралф нямаше време да се оглежда. Откъм летището по Харис Авеню се задаваше зелена кола, която се движеше бавно и някак старателно, което означаваше, че шофьорът е или прекалено млад, или прекалено възрастен. Ала това безсъмнено бе колата, която той очакваше — беше обвита в мръсна мембрана.
„Животът е колело — помисли си Ралф и му хрумна, че тази идея не му идва наум за пръв път. — Рано или късно всичко, което ти се струва, че си загърбил, отново излиза на бял свят. За добро или за зло, отново излиза на бял свят.“