Рози се опита да побегне, но Атропос я дръпна с все сила, шапката му падна, а Нат коленичи пред кучето и го потупа по главата.
— Изгуби ли се, моето момиче? Сама ли излезе? Няма страшно, ще те заведа у вас. — Тя гушна животното и ръчичките й минаха право през ръцете на Атропос, а красивото й личице се озова на сантиметри от неговата грозна, ухилена физиономия. После тя се изправи. — Хайде, Рози! Хайде, миличка.
Розали тръгна по тротоара по петите на Нат, обърна се само веднъж към ухиленото човече и тревожно изскимтя. На отсрещната страна на Харис Авеню Хелън излезе от „Червената ябълка“ и допълни последната подробност от видението, което Атропос бе показал на Ралф. Младата жена носеше хляб. Червената шапка с надпис „Ред Сокс“ беше на главата й.
Ралф грабна Лоуис в прегръдките си и силно я целуна, сетне промълви:
— Обичам те с цялото си сърце. Помни това, Лоуис.
— Зная — тихо отвърна тя. — И аз те обичам. Затова няма да ти позволя да го извършиш.
Сграбчи го през врата — ръцете й бяха като окови — и извика:
— Махай се, скапан негодник такъв! Не те виждам, но знам, че си тук! Махай се! Махай се и ни остави на мира!
Натали спря и се вгледа в Лоуис с широко отворени, слисани очи. Розали застана до нея и ушите й щръкнаха.
— Не слизай на платното, Нат! — изкрещя Лоуис. — Не… Изведнъж ръцете й, които бяха вкопчени в Ралф, се оказаха празни.
Той бе изчезнал като дим.
21.
Атропос се огледа да види откъде идва тревожният вик и забеляза Ралф и Лоуис, които стояха от другата страна на Харис Авеню. Но което е по-важното, разбра, че Ралф го вижда. Очите му се ококориха, устните му се разтегнаха в изпълнена с омраза озъбена гримаса. Докосна голото си теме — осеяно със стари белези от рани, нанесени със собствения му скалпел — инстинктивно посягайки да се защити при спомена за онова, което му се беше случило преди пет години.
[Мамка ти, Мимолетен! Тая кучка си е моя!]
Ралф видя Нат, която гледаше към Лоуис някак колебливо и изненадано. Чу как Лоуис й крещи и й казва да не слиза на платното. После обаче чу Лахезис, който сякаш шепнеше в ухото му.
[Качвай се, Ралф! Колкото можеш по-нагоре! Побързай!]
Почувства стягането в главата си, за миг стомахът му се сви от рязкото издигане и изведнъж целият свят грейна и се изпълни с цветове. Едновременно видя и почувства как се „изпарява“ от прегръдката на Лоуис, после се отдалечи от нея — или по-точно — нещо го понесе надалеч. Усети силата на мощно течение и разбра, макар и някак смътно, че ако има такова нещо като „по-висша цел“, той се е влял в нея и скоро течението ще го понесе надолу по реката.
Натали и Розали вече стояха точно пред къщата, в която някога, преди да я продаде и да се пренесе при Лоуис, Ралф бе живял с Бил Макгавърн. Нат смаяно изгледа Лоуис, после й помаха нерешително.
— Нищо й няма на Рози. — Тя потупа кучето по главата. — Ще я преведа през улицата, не се безпокой.
Запъти се да пресича и викна на майка си:
— Не мога да си намеря бейзболната шапка! Май някой ми я е откраднал!
Розали продължаваше да стои на тротоара. Нат нетърпеливо се обърна към нея.
— Хайде, моето момиче!
Зелената кола се движеше към детето, но много бавно. Отначало като че ли изобщо не представляваше опасност за него. Ралф веднага позна шофьора и нито за миг не се усъмни, че има халюцинации. В този миг му се струваше съвсем редно зад волана на старото комби да седи бившият раздавач.
— Натали! — пищеше Лоуис. — Натали, недей!
Атропос се втурна и плесна Розали № 2 по задницата.
[Изчезвай оттук, помияр такъв! Хайде, побързай, докато не ми е хрумнало да те очистя!]
Джуджето злобно и победоносно се усмихна на Ралф, Роузи изджафка и изскочи на улицата… право пред форда, шофиран от шестнадесетгодишния Пит Съливан.
Натали не видя колата — тя гледаше Лоуис, чието лице се бе изкривило от страх. Навярно се беше досетила, че Лоуис може би изобщо не й крещи заради Роузи, а заради нещо съвсем друго.
Пит забеляза спринтиращото куче, но не видя момиченцето. Рязко изви волана, за да избегне Розали, при което фордът полетя право към детето. Ралф съзря две уплашени лица зад предното стъкло на колата и си помисли, че госпожа Съливан пищи.
Атропос радостно подскачаше, сякаш изпълняваше танц на смъртта.
[На ти, Мимолетник! Побелял тъпак! Казах ли ти, че хубавичко ще те подредя!]
Като на забавен кадър Хелън изпусна хляба и изкрещя:
— Натали, ВНИМАВААААААААЙ!
Ралф се затича. Отново изпита ясното усещане, че се движи само със силата на мисълта си. Когато достигна Натали и се хвърли към нея с протегнати ръце, а колата изникна иззад детето, заслепявайки го с ярките слънчеви отблясъци, които проникваха през смъртния й покров, Ралф отново накара невидимия мускул в съзнанието си да се свие и за сетен път се върна в Мимолетния свят.