Дочу пронизителни писъци — писъците на Хелън се сливаха с писъците на Лоуис и се смесваха с пищенето на гумите. Между тях като бръшлян се преплиташе злобният смях на Атропос. За миг Ралф съзря изплашените сини очи на Нат, после я отблъсна с всички сили и тя отхвръкна с протегнати ръце. Озова се в канавката и си понатърти гърба, но нямаше нищо счупено. Някъде отдалеч Ралф дочу как Атропос гневно изкрещя, сякаш не вярваше на очите си.
Тежката кола, която продължаваше да се движи с тридесет километра в час, блъсна Ралф и настъпи мъртвешка тишина. Тялото му полетя във въздуха, описвайки плавна дъга — струваше му се, че всичко става бавно; върху страната му като татуировка бе отбелязана емблемата на форда, а счупеният му крак се повлече след него. Имаше достатъчно време да види сянката си, която се плъзгаше по паважа под него; успя да види и червените капчици, които се разпръснаха във въздуха, и да си рече, че сигурно Лоуис го е изпръскала с боя. Видя и Нат, която седеше на тротоара и плачеше, но беше съвсем здрава и читава… усети присъствието на Атропос, който заканително размахваше юмруци и подскачаше от ярост.
„Струва ми се, доста добре се представих за старче като мен — рече си Ралф, — но сега ми се иска да подремна.“
После се строполи на земята и се претърколи — черепът му се пукна, гръбнакът му се прекърши, острите костици от счупения гръден кош се врязаха в белите му дробове, вътрешностите му се разкъсаха.
Ала не изпита болка.
22.
До края на живота си Лоуис не забрави ужасяващия звук, придружаващ завръщането на Ралф на Харис Авеню, нито пък локвите кръв по паважа. Искаше й се да изпищи, но не посмя — някакъв мъдър глас я посъветва, че ако изкрещи, от шока, ужаса и лятната горещина, ще се строполи в безсъзнание на тротоара, а когато се свести, Ралф вече ще си е отишъл.
Хукна към него, едната й обувка се изу, с периферното си зрение тя забеляза Пит Съливан, който слизаше от колата, спряла почти на същото място като колата на Джо Уайзър — също форд — когато бе блъснал Розали № 1 преди толкова много години. Стори й се, че младежът истерично крещи.
Стигна до Ралф и се отпусна на колене до него — от удара на форда тялото му сякаш се бе сгърчило и променило — човекът със зеленикавите панталони и изцапаната с боя риза нямаше нищо общо с онзи Ралф, когото бе притискала към себе си само преди миг. Но очите му бяха отворени и погледът му беше ясен.
— Ралф.
— Да. — Гласът му бе силен, като че раненият не изпитваше никаква болка. — Да, Лоуис, чувам те.
Тя понечи да го прегърне, но се разколеба — хрумна й, че тежко пострадали хора не бива да се местят, защото можеш да ги нараниш още повече, дори да причиниш смъртта им. Погледна го отново, видя кръвта, която шуртеше от устата му, и забеляза как тялото му сякаш е разполовено и реши, че не може да му навреди още повече. Приведе се съвсем ниско и го прегърна, усещайки вонята на смъртта — миризмата на кръв и горчиво-киселата ацетонова миризма на изразходвания адреналин, която лъхаше от устата му.
— Този път успя, нали? — промълви тя. Целуна страната му и окървавеното му чело, от което висеше парче кожа. Заплака и проговори през сълзи: — Я се погледни! Скъсани панталони… раздрана риза… да не мислиш, че дрехите растат по дърветата?
— Как е той? — попита Хелън иззад гърба й. Лоуис не се обърна, но видя сенките на паважа — Хелън прегръщаше хлипащата си дъщеря и Роузи стоеше до нея. — Той спаси живота на Нат, а аз изобщо не видях откъде се появи. Моля те, Лоуис, кажи ми, че му няма ни…
После сянката се премести заедно с Хелън, която се наведе над Ралф; младата жена закри очите на дъщеря си и се разрида.
Лоуис се приведе още по-ниско над Ралф и нежно погали лицето му. Искаше да му каже, че е щяла да го придружи, но той се бе оказал много по-бърз от нея. Накрая я беше изоставил.
— Обичам те, свидна моя — прошепна Ралф, опита се да я помилва, но ръката му отказа да се помръдне от паважа и само потръпна.
— И аз те обичам, Ралф. Винаги ще те обичам.
— Трябваше да го направя. Разбираш ли?
— Да. — Не знаеше дали разбира, не знаеше дали изобщо някога ще разбере… но знаеше, че той си отива. — Да. Разбирам.
Той въздъхна — Лоуис отново усети сладникавата миризма на ацетон — и се усмихна.
— Госпожо Шаси. Госпожо Робъртс, де. — Това бе Пит, който говореше на пресекулки. — Господин Робъртс добре ли е? Моля ви, кажете ми, че не съм му направил нищо!