Известно време Ралф не помръдна, наблюдавайки как под предницата на датсуна започва да се образува маслено петно, което се увеличаваше. През близо седемдесетгодишния си живот бе виждал няколко автопроизшествия, повечето от тях почти безобидни, а по-сериозни само едно-две, и винаги оставаше зашеметен от това колко бързо се случваше всичко и как почти им липсваше каквато и да е драматичност. Не беше като на кино, където камерата може да забави движенията, или като на видеокасета, където, ако поиска, човек може да гледа отново и отново как колата полита в пропастта; обикновено в паметта оставаха само фучащи едно срещу друго размазани петна, последвани от бързата и глуха комбинация от звуци: свистенето на гумите, тъпият удар на метал в метал, дрънченето на счупените стъкла. И после — voila, toit fini.
Имаше дори някакъв определен начин на държане в подобни ситуации: Какво би трябвало да правим, когато сме замесени в сблъсък с ниска скорост. „Разбира се, че има“ — помисли си Ралф. В Дери всеки ден сигурно ставаха поне дузина леки катастрофи, може би двойно повече през зимата, когато бе паднал сняг и пътищата бяха хлъзгави. Човек излиза от колата, изправя се лице в лице с другия участник в катастрофата на мястото, където двете превозни средства са се сблъскали (и където в повечето случаи още стоят, вплетени едно в друго), оглежда ситуацията, клати глава. Понякога — всъщност най-често — този етап от срещата е придружен от размяна на гневни реплики; всеки обвинява другия (често несправедливо), поставя под съмнение умението му да шофира, заплашва със съдебно преследване. Ралф мислеше, че онова, което в подобни ситуации е на ума на всички водачи, макар и да не го казват, е: „Абе, глупак такъв, направо напълних гащите от страх!“
Последната стъпка в този неприятен малък танц е размяната на свещените автомобилни застраховки и обикновено в този момент шофьорите започват да овладяват галопиращите си емоции… винаги с аргумента, че никой не е пострадал, както, изглежда, бе и в този случай. Понякога шофьорите приключваха случката дори с ръкостискане.
Ралф се приготви да наблюдава цялата процедура от своето място на не повече от сто и трийсет метра от катастрофата, но в мига, в който вратата на датсуна се отвори, разбра, че тук нещата ще протекат по-различно — че злополуката може би все още не е приключила, а продължава и в настоящия момент. Не изглеждаше вероятно участниците в тези събития да си стиснат ръцете накрая.
Вратата не се отвори, а отхвръкна. Ед Дипно изскочи навън и просто застана неподвижен до колата си; широките му плещи се очертаваха заплашително на фона на сгъстяващите се облаци. Беше облечен в избелели дънки и тениска, и Ралф осъзна, че преди днешния ден никога не бе виждал Ед облечен с риза, която не се закопчава догоре. Около врата му имаше нещо: нещо дълго и бяло. Дали беше шал? Приличаше на шал, но защо би го носил в такъв горещ ден?
Ед постоя до потрошената си кола, озъртайки се във всички посоки, освен в необходимата. Гневните резки врътвания на тясната му глава напомниха на Ралф за начина, по който петлите оглеждат територията си, търсейки нашественици и неканени гости. Имаше нещо обезпокояващо в подобна прилика на движенията. Ралф никога не бе виждал Дипно в такава светлина и предполагаше, че отчасти затова се чувства неспокоен, но това не бе всичко. Истината беше проста и ясна: той не бе виждал никого досега в подобна светлина. От запад прогърмя, този път по-силно. И по-близо. Човекът, който в момента излизаше от рейнджъра, беше с размери колкото двама или дори трима като Ед Дипно. Огромното му закръглено шкембе бе увиснало над колана, пристягащ зелените му дочени панталони; под мишниците на разкопчаната му бяла риза се бяха образували огромни петна от пот. Той килна назад градинарската си шапка, за да огледа по-добре човека, който го бе блъснат. Отпуснатите му бузи бяха смъртнобледи, с изключение на ярките червени ивици, които като руж бяха избили по скулите му, и Ралф си помисли: „Ето един готов за инфаркт. Ако бях по-близо до него, сигурно щях да видя гънките в месестата част на ушите му.“
— Хей! — извика едрият мъж на Ед. Гласът, излязъл от такъв широк гръден кош и огромен търбух бе абсурдно тънък, почти писклив. — Кой ти е дал книжка?