Хрумна му, че лудостта на Ед е заразителна. Из целия Дери се разхождаха жени, които носеха в чантите си подобни флакони и сякаш си мислеха едно: „Аз се страхувам. В Дери са дошли лошите хора и аз се боя.“
Ралф не искаше да участва в това. Надигна се на пръсти и сложи флакона на кухненското шкафче до мивката, после наметна старото си кожено яке. Смяташе да отиде на поляната за пикник край летището и да намери някой, с когото да поиграе шах. Или на карти.
Спря на прага на кухнята и се вторачи в цветята, опитвайки се да внуши на онази трептяща зелена мъгла да се появи. Не се получи.
„Но тя беше там. И Натали я видя.“
Ала дали наистина я беше видяла? Бебетата вечно се кокореха на нещо. Всичко привличаше погледа им, така че как би могъл да бъде сигурен?
— Убеден съм — каза той на пустия апартамент.
Точно така. Зелената мъгла, която се издигаше от стеблата, беше там. Както и ореолите…
— И още са там — заяви той.
Не знаеше дали да се успокои, или да се ужаси от увереността, която долови в собствения си глас.
„Защо не се опиташ да не изпадаш в нито едно от двете настроения, скъпи?“
Въпросът беше произнесен с гласа на Каролин. Добър съвет.
Ралф заключи апартамента си и отиде да потърси партньор за шах.
СЕДМА ГЛАВА
1.
На втори октомври, докато вървеше по Харис Авеню, стиснал в ръка няколко уестърна от Елмър Келтън, Ралф видя, че на стъпалата пред дома му седи някой и също държи книга. Но посетителят не четеше, а гледаше унесено как топлият вятър, който вееше през целия ден, брули златистожълтите листа от дъбовете и трите оцелели бряста на отсрещната страна на улицата.
Той се приближи, наблюдавайки как белите коси на главата на човека се развяват. Дори от сто и петдесет метра нямаше съмнение, че гостът е Дорънс Марстелър.
Ралф въздъхна и измина остатъка от разстоянието до дома си. Дорънс, явно хипнотизиран от ярките падащи листа, обърна глава, едва когато Ралф спря пред него. Източи шия и се усмихна с милата си усмивка, която го правеше странно уязвим.
Фей Шапен, Дон Вийзи и някои от другите старци, които обикновено висяха на поляната за пикник до писта номер 3 (когато циганското лято свършеше и времето станеше студено, те се оттегляха в билярдната на Джаксън Стрийт) приемаха тази усмивка като знак, че Дорънс — независимо от книгите и поезията — е напълно изкуфял. Дон Вийзи, който съвсем не отговаряше на представата за господин Чувствителност, бе свикнал да го нарича Стария вожд Тъпоглавец, а веднъж Фей сподели с Ралф, че съвсем не е изненадан дето старият Дор е прехвърлил деветдесетте. „Хората, които нямат нищо в главата, винаги живеят най-дълго — обясни той на Ралф в началото на годината. — Такива не се притесняват за нищо. Това поддържа ниско кръвното им налягане и вероятността да спукат кръвоносен съд или клапа е много малка.“
Ралф обаче не беше сигурен. Според него милата усмивка на Дорънс не го правеше да изглежда празноглав, а някак неземен и същевременно мъдър… досущ магьосника Мерлин. Въпреки това днес Ралф би минал и без неговото посещение, защото през нощта бе поставил нов рекорд — събуди се в 1:58 след полунощ — и беше изтощен. Единственото му желание беше да седне в хола си, да пие кафе и да се опита да прочете някой от уестърните, които бе купил в центъра. Може би по-късно щеше да се помъчи да дремне.
— Здрасти — рече Дорънс.
Книгата, която държеше, беше с меки корици — „Нощи в гробището“ от Стивън Добинс.
— Здравей, Дор. Хубава ли е книгата?
Дорънс я погледна така, сякаш бе забравил за съществуването й, после се усмихна и кимна.
— Да, много е хубава. Той пише стихове, които са като разкази. Е, не всички ми харесват.
— Добре. Виж какво, Дор, страхотно е, че те виждам, но се изморих от разходката, затова може би ще ми дойдеш на гости друг път…
— О, няма проблем — каза Дорънс и стана.
От него се разнесе слаба миризма на канела, която накара Ралф да се замисли за египетски мумии, положени зад червени кадифени въжета в мрачни музеи. Лицето на Дорънс беше почти без бръчки, с изключение на мрежичката ситни гънки около очите, но възрастта му беше очевидна (и малко страшна). Сините очи бяха избледнели до воднистото сиво на априлско небе, а кожата му беше прозрачна и напомни на Ралф за кожата на Натали. Устните му бяха отпуснати и почти лилави и докато говореше, примляскваше.