— Не съм дошъл на гости, а да ти предам едно съобщение.
— Какво съобщение? От кого?
— Не знам от кого е — отговори Дорънс и го погледна така, сякаш мислеше, че Ралф е или тъп, или се прави на тъп. — Не се бъркам в онези работи. Нали ти казах и ти да не го правиш? Не си ли спомняш?
Ралф си спомняше нещо, но не знаеше точно какво. Нито го интересуваше. Беше уморен и вече бе изслушал отегчителната реч на Хамилтън Девънпорт по въпроса за Сюзан Дей. Нямаше никакво желание да беседва и с Дорънс Марстелър.
— Ами, тогава предай ми съобщението и после ще се замъкна горе. Какво ще кажеш?
— О, добре. Чудесно.
Но Дорънс изведнъж млъкна и се вторачи в отсрещната страна на улицата, където поредният полъх на вятъра завъртя листата като във фуния и ги понесе към ясното октомврийско небе. Очите му бяха широко отворени и нещо в тях накара Ралф отново да се замисли за Натали — по-точно за начина, по който бебето се бе опитало да сграбчи сиво-сините дири, оставени от пръстите му, и по който гледаше умиращите цветя във вазата. Ралф бе виждал Дорънс да наблюдава със същото изражение — понякога повече от час — как самолетите излитат и се приземяват на пистата.
— Дор? — повика го той.
Редките мигли на Дорънс потрепнаха.
— А, да. Съобщението. То гласи…
Той се намръщи и погледна към книгата, която мачкаше в ръцете си. Сетне лицето му се проясни и очите му отново се насочиха към Ралф.
— Съобщението е „отмени прегледа“.
Сега беше ред на Ралф да се намръщи.
— Какъв преглед?
— Не трябваше да се забъркваш — повтори Дорънс, после дълбоко въздъхна. — Но вече е късно. Стореното — сторено. Само отмени прегледа. Не позволявай на онзи тип да те набоде с иглите.
Ралф вече се беше насочил към стълбите, но сега отново се обърна към неканения гост.
— За Хонг ли говориш?
— Откъде да знам? — раздразнен попита Дорънс. — Аз не се бъркам. Вече ти казах това. От време на време предавам съобщения и това е всичко. Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.
Той отново се вторачи в дърветата отсреща. На странното му гладко лице бе изписано възторжено изражение. Силният есенен вятър развяваше косите му като водорасли. Ралф докосна рамото му и старецът се обърна с готовност. Изведнъж Ралф осъзна, че Фей Шапен и другите имаха право — глупостта понякога означаваше щастие. Ако грешаха, това по-скоро говореше зле за тях, отколкото за стария Дор.
— Дорънс?
— Какво, Ралф?
— Кой ти каза да ми съобщиш това?
Дорънс се замисли — или поне се престори, че мисли сетне му подаде книгата си.
— Вземи я.
— Не, благодаря. Не си падам много по поезията.
— Тези стихове ще ти харесат. Като разкази са. Ралф сподави силното си желание да сграбчи стареца и да го разтърси, докато костите му затракат като кастанети.
— Току-що си купих два уестърна. Искам да знам кой ти каза да ми съобщиш…
Дорънс тикна книгата със стихове в дясната ръка на Ралф с изненадваща сила.
— Единият започва така: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго“.
И преди Ралф да успее да каже нещо, старият Дор хукна по тротоара. Свърна наляво и тръгна към разклона. Замечтаното му лице ое вдигнато към синьото небе, към което лудешки летяха листата, сякаш отиваха на среща някъде отвъд хоризонта.
— Дорънс! — извика Ралф.
Изведнъж се ядоса. Пред вратата на „Червената ябълка“ Сю метеше опадалите листа. Чу гласа на Ралф, спря и го погледна с любопитство. Той се почувства глупаво, но успя да се усмихне весело и да й махне. Младата жена също му махна и продължи да мете. Дорънс спокойно вървеше по своя път. Вече бе стигнал до следващата пресечка.
Ралф реши да го остави на мира.
2.
Изкачи стъпалата до верандата, премести в лявата си ръка книгата, която Дорънс му беше дал, извади връзката с ключове и установи, че не е нужно да си прави труда — вратата беше не само отключена, но и открехната. Ралф непрекъснато се караше на Макгавърн, задето забравя да заключи външната порта, и мислеше, че най-сетне посланието е влязло в дебелата глава на съквартиранта му. Но сега Макгавърн явно отново бе сгазил лука.
— По дяволите, Бил — тихо изруга той, влезе в тъмния коридор на първия етаж и нервно огледа стълбището.
Какво, ако горе се крие Ед Дипно? И все пак не можеше да остане в преддверието. Завъртя валчестата дръжка на външната врата и тръгна нагоре по стълбите.
Разбира се, че нямаше от какво да се притеснява. Стресна се, когато му се стори, че някой стои в далечния ъгъл на хола, но това беше само старото му яке. Беше го окачил на закачалката, вместо да го метне на стола или на дивана.