Влезе в кухнята, пъхна ръце в задните си джобове и се загледа в календара. Понеделникът беше ограден с кръгче, в което пишеше: ХОНГ — 10:00.
„Трябваше да ти кажа да не ходиш при оня с иглите и го направих. Останалото зависи от теб.“
За миг Ралф изпита чувството, че се „отдръпва“ от живота си, за да го види като цяла картина, а не само детайлът, какъвто представляваше този ден. Онова, което видя, го уплаши — тайнствен път, водещ към тъмен тунел, където можеше да го чака какво ли не. Абсолютно всичко.
„Тогава се върни, Ралф!“
Но не можеше да го стори. Струваше му се, че се е отправил към тунела, независимо дали иска да влезе в него или не. Имаше чувството, че някакви силни невидими ръце го тласкат натам.
— Нищо ми няма — измърмори той и нервно разтри слепоочията си, без да откъсва очи от заградената в кръгче дата. — Това е от безсънието. Тогава нещата наистина започват да стават…
Какви?
— Странни — каза той в тишината.
Да, действително се случваха много чудати неща, но ореолите, които виждаше, бяха най-странните. Студената сива светлина, подобна на скреж, която пълзеше по човека с вестника в „Изгрев, залез“. Майката и синът, които вървяха към супермаркета и техните преплитащи се ореоли се издигаха от стиснатите им ръце. Хелън и Натали сред великолепните облаци от светлина с цвят на слонова кост. Опитът на Натали да хване дирите, оставени от пръстите му — призрачни следи, които само тя и Ралф можеха да видят.
И сега старият Дор, седнал на прага като някакъв странен старозаветен пророк… Само че вместо да му каже да се покае, той му съобщи да не отива при иглотерапевта, който Джо Уайзър му бе препоръчал. Би трябвало да звучи абсурдно и смешно, но на Ралф изобщо не му беше до смях.
Отворът на онзи тунел. Приближаваше се застрашително с всеки изминат ден. Наистина ли имаше тунел? И ако беше така, накъде водеше?
„Повече се интересувам от онова, което може да ме чака в мрака“ — помисли Ралф.
„Не трябваше да се забъркваш — бе казал Дорънс. — Но вече е късно.“
— Стореното-сторено — измърмори Ралф и изведнъж реши, че вече не иска да вижда живота си в цялост — това го объркваше.
По-добре постепенно да обмисли подробностите, като започне с уговорения час при Хонг. Да отиде ли или да последва съвета на Дорънс?
Прецени, че това всъщност не е въпрос, който се нуждае от оомисляне. Джо Уайзър бе придумал секретарката на Хонг да му определи час в началото на октомври и Ралф смяташе да спази уговорката. Може би това беше начинът да се отърве от безсънието. Хонг беше следващата логична стъпка.
— Стореното-сторено — повтори той и седна в хола, за да чете един от уестърните.
Но вместо това откри, че прелиства книгата, която му бе дал Дорънс. Старецът имаше право — повечето стихове наистина бяха като разкази. Установи, че ги харесва. Стихотворението, което беше цитирал старият Дор, бе озаглавено „Преследване“ и започваше така:
Ралф прочете стихотворението два пъти, изцяло погълнат от него. Каролин би го харесала и това беше хубаво. Би харесала и самия него (който обикновено четеше уестърни и исторически романи), защото го е намерил и й го е поднесъл като букет цветя. Но Каролин беше мъртва от половин година. Ралф избухна в сълзи. Седя на креслото почти петнайсет минути, като държеше „Нощи в гробището“ на коленете си и бършеше очи с опакото на свободната си ръка. Накрая влезе в спалнята, легна и се опита да заспи. След като един час се взира в тавана, стана, направи си чаша кафе и седна пред телевизора.
3.
Градската библиотека беше отворена в неделя от един до шест следобед и в деня на посещението на Дорънс Ралф отиде там главно защото нямаше какво друго да прави. В читалнята обикновено имаше неколцина старци като него. Повечето прелистваха неделните вестници, но когато се появи иззад лавиците, където четирийсет минути чете, Ралф установи, че помещението е празно. Вчерашното великолепно небе бе помрачено от поройния дъжд, който залепваше нападалите листа по тротоара или ги запращаше към канавките и към сложната отводнителна система на Дери. Вятърът още духаше, но вече от север и сега беше неприятно резлив. Възрастните хора, които имаха мозък в главата (или късмет), седяха на топло вкъщи и вероятно гледаха поредното слабо представяне на „Ред Сокс“ или играеха с внучетата, а може би дремеха след обилния обяд.