Ралф не се интересуваше от „Ред Сокс“, нямаше деца или внуци и, изглежда, напълно бе загубил способността си да дреме. Ето защо в един часа следобед той се качи на автобуса за библиотеката. Когато се озова там, веднага съжали, че не си е взел по-топла дреха, защото в читалнята беше студено. И мрачно. Камината беше празна и безшумните радиатори подсказваха, че парният котел още не е запален. Дежурният библиотекар не си беше направил труда да включи висящите от тавана лампи. Светлината, която успяваше да проникне в помещението, сякаш падаше мъртва на пода и в ъглите цареше мрак. Дърварите, войниците, барабанчиците и индианците на старите картини по стените приличаха на зли духове. По стъклата на прозорците биеше студеният дъжд.
„Трябваше да остана у дома“ — помисли Ралф, но всъщност не вярваше на думите си, защото напоследък се чувстваше все по-зле в апартамента. Пък и бе намерил една интересна книга — „Видове сън“ от Джеймс А. Хол, доктор по медицина. Той включи лампите, които направиха читалнята да изглежда не толкова страховита, седна до една от четирите дълги маси и скоро се задълбочи в книгата.
„Преди да бъде установено, че спането със сънища и без сънища са две различни състояния, изследванията върху пълната липса на сън доведоха до предположението на Димент (1960), че тази липса причинява дезорганизация на личността в будно състояние…“
„Точно така, приятел — помисли Ралф. — Човек не може да намери дори проклетото пакетче с бульон, когато му е нужно.“
„… Първите изследвания върху липсата на сън породиха и интересната хипотеза, че шизофренията може да е психическо разстройство, при което липсата на сънища нощем води до сънуване в будно състояние.“
Ралф се прегърби над книгата, облегна лакти на масата, притисна свитите си в юмруци длани до слепоочията си и сбърчи чело, за да се съсредоточи. Зачуди се дали Хол говори за ореолите, без да съзнава това. Но Ралф все още сънуваше, при това повечето пъти ярки сънища. Предишната нощ сънува, че танцува с Лоуис Шаси в стария салон на Дери (които бе разрушен преди осем години от голямата буря, помела по-голямата част от центъра). Явно я бе поканил да излязат, за да й направи предложение за женитба, но Тригьр Вашон (защо ли пък тъкмо той?) се опитваше да му попречи.
Потърка очи с кокалчетата на пръстите си в опит да се съсредоточи и продължи да чете. Не видя как човекът с широка сива ватена блуза се появи на прага на читалнята и застана там, като го наблюдаваше мълчаливо. След около три минути непознатият бръкна във ватената си блуза и извади ловджийски нож. Глобусите на тавана хвърлиха лъч светлина по назъбеното острие, докато мъжът го въртеше в ръцете си и се възхищаваше на ръба му. После тръгна към масата на Ралф и се настани до него. Старецът смътно долови присъствието му.
„Търпимостта към липсата на сън зависи от възрастта. При младите хора смущенията и физическите реакции настъпват по-рано, докато при по-възрастните…“
Някой леко докосна Ралф по рамото и го стресна.
— Чудя се как ли ще изглеждат — прошепна в ухото му развълнуван глас.
Думите се лееха като приливни води, вонящи на развален бекон, пържен на бавен огън в чесън и гранясало масло.
— Имам предвид вътрешностите ти. Как ли ще изглеждат, когато ги разпилея на пода? Какво мислиш, безбожен убиецо на бебета? Дали ще са жълти, черни или червени?
Нещо твърдо и остро се опря в лявата страна на Ралф и после бавно се плъзна по ребрата му.
— Изгарям от нетърпение да ги видя — прошепна развълнуваният глас.
4.
Ралф бавно извърна глава. Сухожилията на врата му изпукаха. Не знаеше името на човека с лошия дъх, който го бодеше с някакво острие, но веднага позна лицето му. Очилата с рогови рамки помогнаха, но шутовските сиви коси, щръкнали на валма от главата му и напомнящи едновременно за Дон Кинг и Алберт Айнщайн, бяха решаващият фактор. Това беше мъжът, стоящ зад Ед Дипно на снимката във вестника, която показваше Хамилтън Девънпорт с вдигнат юмрук и Дан Далтън с картонена шапка с надпис „Избор, а не страх“. Ралф беше виждал този тип и в телевизионните новини за демонстрациите срещу абортите. Той носеше лозунг и скандираше. Но сега този копиеносец възнамеряваше да го убие.
— Какво мислиш? — със същия развълнуван шепот повтори мъжът. Гласът му плашеше Ралф повече от острието на ножа, който бавно се плъзгаше нагоре-надолу по гърба му и сякаш очертаваше уязвимите органи в лявата страна на тялото — бели дробове, сърце, бъбрек и вътрешности. — Какъв ли ще е цветът им?