Дъхът му беше отвратителен, но Ралф се страхуваше да се дръпне или да се обърне. Боеше се, че всеки негов жест може да накара ножа да спре и да се забие в тялото му. Зад дебелите лещи на очилата с рогови рамки кафявите очи на мъжа плуваха като странни риби. Изражението в тях беше унесено и уплашено — очи на човек, който вижда знамения в небето и вероятно чува гласове, шепнещи нощем в килера.
— Не знам — каза Ралф. — Дори не знам защо искаш да ме нараниш.
Стрелна поглед встрани, без да обръща глава, с надеждата да види някого — когото и да било, но читалнята беше празна. Навън духаше силен вятър и дъждът биеше по прозорците.
— Защото си шибан центурион! — изсъска белокосият. — Скапан убиец на бебета! Крадец на неродени зародиши! Продаваш ги на онзи, който плати най-много. Знам всичко за теб!
Ралф бавно отпусна дясната си ръка до тялото. Носеше всичко в десния джоб. Старото сиво яке имаше големи джобове с капаци, но Ралф се страхуваше, че дори незабелязано да пъхне ръка там, едва ли ще намери друго, освен смачкана опаковка от дъвка. Съмняваше се дали носи дори нокторезачка.
— Ед Дипно ти е казал това, нали? — попита той и изсумтя, когато ножът го мушна точно където свършваха ребрата.
— Не произнасяй името му — прошепна мъжът с ватената блуза. — Да не си посмял! Крадец на бебета! Страхлив убиец! Центурион!
После отново натисна острието и този път Ралф почувства истинска болка, защото върхът проби коженото му яке. Ако бе натиснал малко по-силно, лудият щеше да го нарани сериозно. Дотук добре — отървеше ли се само с една драскотина, можеше да се смята за късметлия.
— Добре. Няма да споменавам името му.
— Извини се — изсъска мъжът и отново го сръга с ловджийския нож.
Този път острието прониза ризата на Ралф, който усети първата топла капка кръв по тялото си. „Какво ли е под върха на ножа сега — зачуди се той. — Черният дроб? Жлъчката? Кои органи са вляво?“
Или не можеше да си спомни, или не искаше. В съзнанието му се появи един образ, който се опитваше да препречи пътя на подредените мисли — елен, висящ с главата надолу от кантара пред някой селски магазин по време на ловния сезон. Изцъклени очи, изплезен език и тъмен разрез в корема, където човек с нож — също като този — го е пробол и изкормил.
— Съжалявам — с треперещ глас каза той. — Най-искрено.
— Да, точно така. Би трябвало, но ти не съжаляваш.
Още едно сръгване. Пронизителна болка. Влажна топлина, стичаща се по тялото му. Изведнъж стаята стана по-светла, сякаш два-три от телевизионните екипи, които се мотаеха из Дери, след като започнаха протестите срещу абортите, се бяха събрали тук и бяха включили прожекторите си. Но в читалнята, разбира се, нямаше прожектори. Бяха се запалили вътрешните светлини на Ралф.
Обърна се към човека и видя, че онзи е обкръжен от променящ се в зелено и черно ореол, който му напомни за неясните блуждаещи огньове, които понякога бе виждал в блатистите гъсталаци. В сиянието се виеха бодливи къпини от смолисто черно. Ралф гледаше ореола на нападателя си с нарастващо удивление и почти не усети как ножът потъна по-навътре в тялото му. Смътно съзнаваше, че на ризата му се образува петно от кръв, но това беше всичко.
„Този тип е луд и наистина ще ме убие — не иска само да разговаряме. Още не е готов да го направи, не се е настървил достатъчно, но му остава малко. И ако се опитам да избягам — дори да мръдна на сантиметър от ножа — той ще ме прободе мигновено. Сигурно се надява, че ще помръдна… за да каже после, че сам съм си го изпросил и вината е моя.“
— Ти и онези като теб — каза мъжът с шутовските бели коси. — Ние знаем всичко за вас.
Ръката на Ралф стигна до десния джоб… и напипа нещо голямо, което той нито познаваше, нито помнеше да е оставял там. Не че това имаше кой знае какво значение. Когато не можеш да си спомниш дали последните четири цифри на телефона на киноцентъра са 1317 или 1713, всичко е възможно.
— Ах, вие! — възкликна непознатият.
Този път Ралф почувства осезаема болка, когато онзи натисна ножа. Старецът тихо изстена и дясната му ръка се вкопчи в джоба на сивото яке, като намачка кожата около заоблената повърхност на предмета вътре.
— Не викай — прошепна мъжът. — Господи, ти не искаш да правиш това!
Кафявите му очи се вторачиха в лицето на Ралф, а лещите на очилата ги увеличиха толкова много, че мъничките снежинки пърхут в миглите му заприличаха на овални камъчета. Ралф видя, че човекът има ореол дори в очите — сиянието пълзеше по зениците като зелен дим над черни води. Змиевидните извивки в зелената светлина се бяха удебелили и се преплитаха. Той разбра, че когато ножът потъне в тялото му, това ще бъде дело на онази част от личността на този човек, която поражда черните водовъртежи. Зеленото изразяваше объркване и параноя, а черното беше друго — нещо много по-страшно.