— Не — задъхано изрече той. — Няма да викам.
— Добре. Знаеш ли, че усещам сърцето ти. Вибрациите минават по острието на ножа и стигат до дланта ми. Сигурно бие много силно. — Устните на непознатия се разтеглиха в глупашка и безрадостна усмивка, а в ъгълчетата полепнаха пръски слюнка. — Може би ще умреш от сърдечен удар, като ми спестиш труда да те убивам.
Още една зловонна вълна обля лицето на Ралф, когато мъжът добави:
— Ти си ужасно стар.
По хълбока му се стичаше кръв — два или може би три потока. Болката стана влудяваща — досущ жилото на гигантска пчела.
„Или игла“ — помисли Ралф и установи, че идеята е смешна въпреки положението, в което се намираше… или вероятно точно заради това. Мъжът с ватената блуза беше истинският иглотерапевт. Джеймс Рой Хонг можеше да му бъде само бледо подобие.
„Няма да имам възможност да отменя часа си“ — помисли Ралф. Но после му хрумна, че откачалките като мъжа с шутовските коси не приемат анулирането. Те имат собствен дневен ред и неотклонно се придържат към него.
Той знаеше, че няма да издържи дълго на болката. Повдигна капака на джоба с палец и пъхна ръка вътре. Досети се какъв е предметът веднага щом го докосна с пръсти — флаконът, който Гретхен бе извадила от чантата си и бе сложила на кухненската му маса. „Малък подарък от твоите благодарни приятели от «Грижи за жената»“ — беше казала тя.
Ралф нямаше представа как флаконът се е озовал от кухненското шкафче, където го бе сложил, в джоба на протритото му старо яке, и не го беше грижа. Пръстите му се вкопчиха в тубата — отново използва палеца си — този път, за да махне капачката, без да откъсва очи от конвулсивно потрепващото, уплашено и същевременно възторжено лице на човека с побелелите коси.
— Знам нещо важно — каза той. — Ако обещаеш да не ме убиваш, ще ти го кажа.
— Какво? Господи, какво би могъл да знае боклук като теб?
„Да, какво ли би могъл да знае боклук като мен?“ — запита се Ралф и отговорът се появи изведнъж — изскочи в съзнанието му като редица еднакви картинки в игрален автомат. Положи усилия и влезе в зеления ореол, въртящ се спираловидно около мъжа, и в ужасния облак от смрад, излизащ от болните му вътрешности. В същото време полека извади от джоба си малкия флакон, задържа го до крака си и сложи показалец на пръскалката.
— Знам кой е Пурпурният крал — измърмори той. Очите зад мръсните очила с рогови рамки се разшириха — не само от изненада, но и от изумление — и мъжът с шутовските коси се отдръпна. За миг ужасният натиск върху тялото на Ралф намаля. Сега беше удобният момент — единственият, който щеше да му се предостави — и старецът се възползва от него. Хвърли се надясно и се претърколи на пода. Главата му се удари в плочките, но болката му се стори незначителна в сравнение с облекчението, което изпита, когато се отдалечи от ловджийския нож.
Непознатият изграчи — звук на ярост, примесена с примирение, сякаш бе свикнал с подобни засечки в дългия си и труден живот. Наведе се над Ралф и доближи конвулсивно потрепващото си лице. Очите му приличаха на някакви фантастични блестящи същества, живеещи в дълбините на океана. Ралф вдигна флакона. Разполагаше само с миг, за да провери накъде е насочена дюзата. Като нищо можеше да напръска собственото си лице.
Но нямаше време да се тревожи за това.
Натисна бутона точно когато убиецът замахна с ножа. Лицето на нападателя се обви в лека мъгла от ситни капчици, подобни на аерозолите от ароматизатора за въздух, който Ралф държеше в банята си.
Въздействието беше светкавично и напълно съответстваше на желанието на Ралф. Мъжът изпищя от болка, пусна ножа, който се удари в лявото коляно на Ралф, и вдигна ръце към очите си. Очилата му паднаха на масата. В същото време лекият и някак мазен ореол около него проблесна в яркочервено и после угасна.
— Ослепях! — пронизително изкрещя човекът. — Ослепях!
— Не, не си — каза Ралф, докато се олюляваше, за да стане. — Само си…
Мъжът отново изкрещя, строполи се на пода и се затъркаля по черно-белите плочки, държейки лицето си и виейки като дете, което е заклещило ръката си във вратата. Ралф виждаше скулите му между разперените му пръсти. Кожата там придобиваше обезпокоителен червеникав оттенък.
Реши да го остави на мира и че този тип е откачен колкото си иска и опасен като гърмяща змия, но беше твърде изплашен и се срамуваше от онова, което бе направил. Мисълта, че това беше въпрос на оцеляване — трябваше да обезвреди нападателя си или да умре — вече бе започнала да му се струва нереална. Наведе се и предпазливо сложи ръка на китката на човека. Смахнатият се претърколи встрани и затропа по пода с мръсните си маратонки като капризно дете.