— Ах, ти, копеле! — крещеше той. — Застреля ме с нещо. Ще те съдя!
— Първо ще трябва да обясниш какъв е този нож.
Видя оръжието на пода и протегна ръка да го вземе, после се отказа. По-добре да не оставя отпечатъци по него. Надигна се и му се зави свят. За миг дъждът, който барабанеше по прозореца, му се стори приглушен и далечен. Изрита оръжието, сетне залитайки, се изправи. Наложи се да се хване за стола, за да не падне. От главното преддверие се чуха стъпки и шепнещи, озадачени гласове.
„Идвате чак сега — уморено помисли Ралф. — Къде бяхте преди три минути, когато този тип щеше да спука като балон левия ми бял дроб?“
На прага се появи Майк Ханлън. Изглеждаше много слаб и на не повече от трийсет години въпреки побелелите си коси. Зад него застанаха момчето, което дежуреше в библиотеката в събота и неделя, и четири-пет заплеса, вероятно дошли от читалнята за периодични издания.
— Господин Робъртс! — възкликна Майк. — Божичко, ранен ли сте?
— Нищо ми няма. Онзи пострада.
Случайно се погледна, докато сочеше към мъжа на пода и видя, че е излъгал. Лявата страна на карираната му риза се бе обагрила в тъмночервено. Петното имаше формата на сълза и започваше точно под мишницата.
— По дяволите — тихо изруга той и отново седна на стола. Без да иска, блъсна с лакът очилата с рогови рамки и те се плъзнаха към ръба на масата. Мъглата от капчици върху стъклата им придаваше вид на очи с пердета.
— Той ме напръска с киселина! — изкрещя мъжът на пода. — Не виждам нищо и кожата ми се топи. Чувствам го!
Майк го погледна, после седна на стола до Ралф.
— Какво се случи?
— Ами, не беше киселина — отговори старецът, показа му флакона и го остави на масата до книгата. — Дамата, която ми го даде, каза, че не е силен. Само раздразва очите и причинява гадене…
— Не се притеснявам за онзи — нетърпеливо го прекъсна Майк. — Всеки, който крещи толкова силно, вероятно няма да умре през следващите три минути. Тревожа се за вас, господин Робъртс. Лошо ли ви нарани?
— Изобщо не ме прободе. Той… само допря това до мен. Посочи ловджийския нож на пода. При вида на окървавеното острие отново му се зави свят. Все едно се возеше в експресен влак, направен от пухени възглавници. Това, разбира се, беше абсурдно, но в момента не можеше да разсъждава много трезво.
Помощникът погледна предпазливо мъжа на пода и рече:
— О-хо, познаваме този тип, Майк. Това е Чарли Пикъринг.
— Божичко, защо ли не съм изненадан? — каза Майк, погледна младия помощник и въздъхна. — По-добре извикай ченгетата, Джъстин. Изглежда, имаме проблем.
5.
— Ще имам ли неприятности заради това? — попита Ралф час по-късно и посочи едното от двете найлонови пликчета, които стояха на разхвърляното бюро в кабинета на Майк Ханлън.
На жълтата лепенка пишеше: „ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО: Аерозолен флакон ДАТА: 10/3/93 и НАМЕРЕНО В: Обществената библиотека в Дери.“
— Не и колкото нашият стар познайник Чарли ще си има заради ей това — отговори Джон Лийдекър и посочи другото пликче.
Вътре беше ловджийският нож. Кръвта по острието беше засъхнала и придобила червено-кафяв оттенък. Днес детективът бе облякъл пуловер с емблемата на футболния отбор на университета в Мейн, който го правеше огромен.
— Тук, в това затънтено място, все още сме привърженици на самоотбраната. Но не говорим много за това — все едно да признаеш убедеността си, че земята е плоска.
Майк Ханлън, който стоеше на прага, се засмя.
Ралф се надяваше, че облекчението, което изпитва, не се чете на лицето му. Докато един от медиците (човекът, който през август бе закарал Хелън Дипно в болницата) се занимаваше с него — първо му направи снимка, после дезинфекцира раната, а накрая я превърза. — Старецът седеше със стиснати зъби и си представяше как съдията ще му даде шест месеца в областния затвор за нападение с полусмъртоносно оръжие. „Надявам се, господин Робъртс, че това ще служи за назидание и предупреждение на всички останали дъртаци в околността, които смятат за редно носенето на флакони с обездвижващ нервно-паралитичен газ…“
Лийдекър погледна още веднъж шестте моментални фотографии, направени с „Полароид“ и наредени до компютъра на Ханлън. Медикът бе заснел първите три, преди да се погрижи за раната на Ралф. На тях се виждаше малко тъмно кръгче, подобно на точка, изрисувана от дете, което се учи да пише. Останалите три бяха направени, след като лекарят сложи превръзката и накара Ралф да се подпише на един формуляр, свидетелстващ, че му е било предложено да постъпи в болница, но той е отказал. На тези три снимки ясно се очертаваше началото на нещо, което щеше да се превърне в страхотна синина.