— Господ да благослови Ричард Полароид — рече Лийдекър и пусна снимките в друго найлоново пликче за веществени доказателства.
— Мисля, че не съществува такъв — отбеляза Майк Ханлън.
— Вероятно не, но все едно. Всеки съдебен заседател, който види тези снимки, ще ти даде медал, Ралф… Значи Чарли Пикъринг.
— Да. Чарли Пикъринг — потвърди Майк и кимна.
— Скапано копеле.
Майк отново кимна.
— Да. Абсолютно.
Двамата се спогледаха тържествено, после едновременно избухнаха в смях. Ралф ги разбираше напълно — цялата история беше ужасяваща и същевременно смешна — и трябваше да прехапе устни, за да не се присъедини към тях. В момента последното, което искаше, беше да се засмее, защото болката щеше да стане непоносима.
Лийдекър извади носна кърпа от задния си джоб, избърса плувналите си в сълзи очи и започна да се овладява.
— Пикъринг е привърженик на „Право на живот“, нали? — попита Ралф и си спомни как изглеждаше Чарли, докато младият помощник на Ханлън му помагаше да стане. Без очилата Пикъринг имаше безобиден вид, като зайче в магазин за домашни любимци.
— Може и така да се каже — сухо се съгласи Майк. — Миналата година го хванаха в гаража, който обслужва болницата и „Грижи за жената“. Носел туба бензин и раница, пълна с празни бутилки.
— И накъсан на ивици чаршаф, не забравяй — допълни Лийдекър. — Щял да ги използва за фитили. Тогава Чарли беше утвърден член на „Хляб наш насъщен“.
— Успял ли е да подпали нещо? — заинтересува се Ралф. Детективът сви рамене.
— Не съвсем. Някой от групата явно е решил, че един пожар в местната клиника може да се изтълкува по-скоро като терористичен, отколкото като политически акт, и се обадил анонимно в полицейския участък.
— Добре го е измислил — отбеляза Майк, отново се ухили, изсумтя и после скръсти ръце, сякаш да сдържи изблиците на смях, напиращи от тялото му.
— Да — рече Лийдекър, сключи пръсти и протегна ръце. — И вместо в затвора, един милостив съдия изпрати Чарли в психиатричната болница „Джунипър Хил“ за едногодишно лечение и сигурно там са решили, че е в ред, защото се върна през юли.
— Да — съгласи се Майк. — Идва тук почти всеки ден. Един вид разведрява атмосферата. Дърпа за яката всеки посетител и му изнася кратка реч как жените, които правят аборти по желание, ще загинат и как лошите типове като Сюзан Дей ще горят вечно в ада. Но не мога да си представя защо ви е нападнал, господин Робъртс.
— Такъв ми бил късметът.
— Добре ли си, Ралф? — обади се Лийдекър. — Блед си.
— Нищо ми няма — отговори старецът, макар да не беше точно така — всъщност бе започнало да му се гади.
— Не знам как се чувстваш, но наистина ти провървя. Добре, че онези жени са ти дали флакон със сълзотворен газ и че си го взел със себе си. Но най-хубавото е, че Пикъринг не се е промъкнал крадешком зад гърба ти, за да ти забие ножа. Искаш ли сега да дойдеш в участъка и да дадеш официални свидетелски показания или…
Ралф внезапно скочи от въртящия се стол на Майк Ханлън, хукна из стаята, държейки ръка на устата си и отвори вратата в десния ъгъл на кабинета, като се молеше да не е вграден гардероб. Инак щеше да повърне в обувките на Майк.
Оказа се, че това е помещението, което му трябва. Свлече се на колене и повърна със затворени очи, притискайки раната с ръка. Болката не намаля.
— Приемам това за отказ — каза Майк Ханлън и сложи ръка на врата на Ралф. — Добре ли си? Пак ли започна да кърви раната ти?
— Мисля, че не — отговори Ралф. Разкопча ризата си и отново притисна раната, но стомахът му пак се разбунтува. Старецът вдигна ръка и погледна превръзката. Беше чисто бяла. — Изглежда, всичко е наред.
— Добре — рече детективът, който стоеше зад библиотекаря. — Оправи ли се стомахът ти?
— Да — отговори Ралф и засрамен погледна Майк. — Моля за извинение.
— Не ставай глупав — каза Ханлън и му помогна да стане.
— Хайде — подкани го Лийдекър. — Ще те закарам у вас. Утре ще има достатъчно време за показанията. Днес си почивай, а през нощта се наспи добре.
— Нищо на света не може да се сравни с един хубав сън. Ще пуснеш ли ръката ми, детектив Лийдекър? Още не ходим сериозно, нали?
Полицаят се стъписа, сетне пусна ръката му. Майк отново се засмя.
— Не ходели сериозно… Много добре го казахте, господин Робъртс.