— На кого е тази антика? На професора ли?
— Не — отговори Ралф. — Моята.
Лийдекър го погледна недоверчиво, докато сменяше скоростите на очукания полицейски шевролет.
— Щом имаш кола, защо чакаш в проливния дъжд на автобусната спирка? Не върви ли?
— Върви — малко сковано отговори Ралф. Не искаше да добавя, че може би греши, защото от два месеца не беше изкарвал олдсмобила. — И не стоях на дъжда, а под навеса на спирката. Там има дори пейка. Вярно, липсва кабелна телевизия, но ще почакам до идната година.
— И все пак… — рече Лийдекър, вторачил подозрителен поглед в олдсмобила.
— През последните петнайсет години от трудовия си стаж седях зад бюрото, но преди това бях търговски пътник. В продължение на повече от двайсет и пет години изминавах по хиляда и триста километра на седмица. Когато започнах работа в печатницата, нямах никакво желание отново да седна зад волана. А след като съпругата ми почина, не виждах смисъл да шофирам. Автобусът ме устройва идеално.
Това беше вярно. Не смяташе за необходимо да добавя, че постепенно е загубил доверие в рефлексите си. Преди десетина месеца едно седемгодишно хлапе гонеше футболната си топка по Харис Авеню. Макар че караше само с трийсетина километра в час, за две безкрайни и ужасяващи секунди той помисли, че ще го прегази. Разбира се, мина достатъчно далеч от детето, но оттогава можеше да преброи на пръстите на двете си ръце колко пъти е карал олдсмобила.
Но не сметна за нужно да сподели с Джон тези подробности.
— Ами, твоя работа — каза детективът и неопределено махна към олдсмобила. — Какво ще кажеш да дойдеш в участъка в един часа? Аз идвам по обед, така че ще ти помогна, докато пишеш показанията си, Ще ти донеса кафе, ако искаш.
— Чудесно. И благодаря, че ме докара.
— Няма защо. И още нещо…
Ралф бе открехнал вратата на колата. Затвори я отново и се обърна към Лийдекър.
Джон погледна ръцете си, размърда се неспокойно, прокашля се, сетне вдигна глава.
— Само исках да ти кажа, че си голяма работа, Ралф. Много мъже четирийсет години по-млади от теб биха свършили в болница след подобно приключение. Или в моргата.
— Предполагам, че моят ангел-хранител ме пазеше — каза Ралф, като си спомни колко се изненада, когато установи, че флаконът е в джоба му.
— Може би, но все пак довечера заключи вратата си. Чуваш ли какво ти говоря?
Старецът се усмихна и кимна. Основателна или не, похвалата на Лийдекър стопли сърцето му.
— Непременно. И ако съумея да накарам Макгавърн също да заключва, всичко ще бъде наред.
„Пък и когато се събудя — помисли си, — винаги мога да сляза долу и да проверя вратата.“
— Всичко ще бъде наред — повтори детективът. — Никой в полицейския участък не остана доволен, когато разбрахме, че Дипно малко или повече съдейства на „Приятели на живота“, но не бяхме изненадани. Той е привлекателен и обаятелен мъж. Искам да кажа, ако ти не го беше хванал да използва съпругата си като боксова круша.
Ралф кимна.
— От друга страна, и преди сме виждали типове като него. Те се самоунищожават. Този процес вече е започнал при Дипно. Загуби съпругата си, работата… Знаеш ли това?
— Аха. Хелън ми каза.
— А сега губи по-умерените си привърженици. Отпадат като изтребители, отправили се към базата, защото им се е свършило горивото. Но Ед ще мине през огън и вода. Мисля, че ще запази някои от поддръжниците си до речта на Сюзан Дей, но после ще остане сам.
— Не ти ли е минавало през ума, че в петък може да опита нещо? Например да нарани Сюзан Дей?
— О, да. Разбира се.
8.
Ралф остана много доволен, когато видя, че този път вратата на верандата е заключена. Открехна я достатъчно, за да влезе, сетне я затвори и тръгна нагоре по стълбите.
Апартаментът беше твърде тих, въпреки постоянното барабанене на дъжда по покрива и въздухът миришеше на твърде много безсънни нощи. Ралф премести един от столовете до плота, стъпи на него и погледна какво има върху най-близкото до мивката шкафче. Сякаш очакваше да намери още един флакон „Телохранител“ — оригиналният, който бе оставил там, след като изпрати Хелън и Гретхен. Но там нямаше нищо — само клечка за зъби, стар бушон и дебел стой прах.
Внимателно слезе от стола, видя, че е оставил кални отпечатъци на седалката, и ги избърса с хартиена салфетка. После върна стола на мястото му и влезе в хола. Застана там и обходи с поглед всичко — дивана с избелелия калъф на цветя, креслото и стария телевизор върху дъбовата маса между двата прозореца, обърнати към Харис Авеню. Погледът му се насочи към далечния ъгъл. Вчера, когато влезе в апартамента, бе помислил коженото си яке за неканен гост. Е, нямаше от какво да се срамува. За миг му се стори, че Ед се е отбил да го види.