„Но действително никога не окачвам якето си на закачалката — помисли той. — Това беше едно от нещата, които ядосваха Каролин. И щом не свикнах да го правя, докато тя беше жива, изключено е това да стане след смъртта и. Не, аз не съм го сложил там.“
Прекоси стаята, ровейки в джобовете на сивото си кожено яке, и остави върху телевизора нещата, които намери там. В левия джоб нямаше нищо, но десният съдържаше цяла съкровищница — бонбон с дъх на лимон, смачкана реклама на заведение за пица, батерийка, празна картонена кутийка от ябълков сладкиш, картата за видеофилми под наем, кибрит, няколко станиолени опаковки… и сгънат на две лист синя хартия.
Ралф го разгърна и прочете единственото изречение, надраскано с треперещите ръце на възрастен човек: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“
Това беше достатъчно, за да затвърди в съзнанието му онова, което сърцето вече знаеше — преди да седне да чака на стълбите пред верандата, Дорънс Марстелър бе свършил нещо друго. Беше се качил в апартамента му, бе взел флакона от кухненското шкафче и го бе сложил в джоба на старото сиво яке. Оставил бе дори визитната си картичка — стих, надраскан набързо върху лист хартия, вероятно откъснат от смачканата тетрадка, в която понякога записваше часа на излитане и приземяване на самолетите на писта № 3. После, вместо да сложи якето там, където го бе захвърлил Ралф, Дорънс го бе поставил на закачалката. Сетне бе седнал на стъпалата.
Предишната вечер Ралф се кара на Макгавърн, задето отново бе оставил отворена външната врата. Бил понесе упреците търпеливо — също като Ралф, когато Каролин му се караше, че хвърля якето си на най-близкия стол, вместо да го окачи на закачалката, но сега той се зачуди дали не бе обвинил Макгавърн несправедливо. Вероятно старият Дор бе разбил ключалката… или я бе омагьосал. При дадените обстоятелства магията беше по-вероятното предположение, защото…
— Ето защо — прошепна, като машинално събра боклуците, оставени върху телевизора, и отново ги напъха в джоба си. — Не само е знаел, че флаконът ще ми потрябва, но и къде да го намери и къде да го сложи.
По гърба му полазиха тръпки и умът му се опита да анализира мисълта — да я определи като глупава и нелогична. Нещо, което би си въобразил човек, страдащ от хронично безсъние. Може би беше така. Но това не обясняваше листа синя хартия, нали?
Отново погледна написаното: „Върша всичко набързо, за да се заловя с друго.“ Почеркът очевидно не беше негов. Както и „Нощи в гробището“.
— Само че книгата вече е моя — Дор ми я даде — каза на глас той и по гърба му отново полазиха студени тръпки — досущ остри натрошени стъкла.
„Някакво друго обяснение? Флаконът не може сам да е скочил в джоба ти. Нито късчето синя хартия.“
Отново го обзе чувството, че е тласкан от невидими ръце към пастта на някакъв тъмен тунел. Върна се в кухнята като насън. По пътя съблече сивото яке и машинално го хвърли на дивана. Застана на прага и се вторачи в календара със снимката на две засмени момчета, които изрязваха фенер от диня. Погледът му беше прикован към обградената с кръгче дата.
„Отмени прегледа при оня с иглите“ — бе казал Дорънс. Това беше съобщението и днес мъжът с ножа го бе подчертал. По дяволите, направо му го беше изяснил.
Ралф намери номера в телефонния указател и го набра.
— Свързали сте се с кабинета на доктор Джеймс Рой Хонг — уведоми го приятен женски глас. — В момента тук няма никого, затова оставете съобщението си веднага след сигнала. Ще ви се обадим колкото е възможно по-скоро.
Сигналът прозвуча и с глас, който го изненада с твърдостта си, Ралф каза:
— Обажда се Ралф Робинс. Трябваше да дойда при вас утре в десет. Съжалявам, но няма да мога да спазя уговорения час. Възникна нещо непредвидено. Благодаря. — Млъкна, сетне добави. — Разбира се, ще платя за изгубеното ви време.
Затвори очи и върна слушалката на мястото й. После допря чело до стената.
„Какво правиш, Ралф? Какви ги вършиш, за Бога?“
„Обратният път към рая е дълъг, миличък…“
„Не го мислиш сериозно… нали?“
„… тъй че не задълбавай в подробностите.“
„За какво точно мислиш, Ралф?“
Не знаеше. Нямаше ни най-малка представа. Може би за съдбата и за самарянството. Обаче съзнаваше, че болката от малкия разрез в лявата му страна се разпространява из тялото. Медикът му беше дал пет-шест болкоуспокояващи хапчета и сигурно трябваше за вземе едно, но в момента се чувстваше твърде изморен, за да отиде до мивката и да си налее чаша вода… А след като нямаше сили да прекоси тази малка стая, как щеше да стигне чак до рая?