Не знаеше и в момента това не го интересуваше. Единственото му желание беше да стои там, където беше, долепил чело до стената и затворил очи, за да не вижда нищо.
ОСМА ГЛАВА
1.
Плажът представляваше дълга бяла ивица — досущ къс коприна по края на яркосиньото море — и беше пуст с изключение на овалния предмет, намиращ се на около седемдесет метра. Предметът беше с размерите на баскетболна топка и изпълваше Ралф със страх — силен и поне за момента неоснователен.
„Не се приближавай до него — помисли той. — Там има нещо зловещо — като черно куче, лаещо по синя месечина, кръв в мивката или гарван, кацнал на прага. Не искаш да се приближиш до онова нещо, Ралф, и не е необходимо, защото това е един от ясните сънища, за които говореше Джо Уайзър. Можеш просто да се обърнеш и да отминеш.“
Ала краката сами го понесоха натам, така че това може би не беше сън. Нито приятен. Защото колкото повече го доближаваше, предметът все по-малко приличаше на баскетболна топка.
Това беше най-реалният сън от всички досега. Съзнаваше, че сънува, и това изостряше чувството за реалност. И за яснота. Под босите си крака усещаше ситния пясък — топъл, но не горещ — чуваше гърленото бучене на прииждащите вълни, които се разбиваха и плискаха в брега, където пясъкът блестеше като влажна, загоряла от слънцето кожа, и долавяше мириса на сол и водорасли — силна и предизвикваща сълзи в очите миризма, която му напомняше за летните ученически ваканции, прекарани в Олд Бийч.
„Хей, приятел, ако не можеш да промениш съня, по-добре спри видеокасетата — с други думи, събуди се, и то веднага.“ Ралф бе преполовил разстоянието до предмета на плажа и вече не изпитваше съмнение какъв е той — не баскетболна топка, а глава. Някой бе заровил в пясъка човешко същество… изведнъж установи, че приливът идва.
Затича се. Разпененият гребен на една вълна докосна главата, която отвори уста и запищя. Ралф веднага позна гласа. Беше на Каролин.
Пяната на друга вълна плъзна по плажа и обля косата, полепнала по мокрото лице на главата. Ралф хукна, съзнавайки, че по всяка вероятност ще пристигне твърде късно. Приливът настъпваше бързо. Щеше да я удави, преди Ралф да успее да изрови тялото й от пясъка.
„Не е необходимо да я спасяваш, Ралф. Каролин е вече мъртва и не умря на безлюден плаж, а в стая 317 на болницата в Дери. Ти стоя при нея до края и звукът, който чуваше, не беше от прибоя, а от градушката, биеща по стъклата на прозорците. Нали си спомняш?“
Не беше забравил, но въпреки това тичаше по-бързо, разпръсквайки зад себе си облачета от ситен като захар пясък. „Няма дори да стигнеш до нея. Знаеш как е насън, нали? Всичко, към което се втурваш, се превръща в нещо друго.“ Не, стихотворението не започваше така… или… Ралф не беше сигурен. Само си спомняше, че накрая авторът безразсъдно се натъкваше на нещо ужасяващо
(Поглеждам през рамо и съзирам очертанията му)
което го преследва в гората… и го настига.
Въпреки това той се приближаваше до тъмния предмет, който не се променяше. Падна на колене пред Каролин и разбра защо не можа да познае от разстояние съпругата си, с която бе живял четирийсет и пет години — с нейния ореол ставаше нещо ужасно. Сиянието бе прилепнало към кожата й като мръсна найлонова торбичка. Щом сянката му падна върху нея, очите на Каролин се изцъклиха като на кон, счупил крака си, докато прескача препятствие. Тя дишаше учестено и при всяко издишване от ноздрите й излизаше сиво-черно сияние.
Дрипавата лента, кръжаща над главата й, имаше лилаво-черния оттенък на гноясала рана. Отвори уста да изпищи отново и от устните й на лепливи талази излетя някакво противно светещо вещество, което изчезна веднага щом очите на Ралф регистрираха съществуването му.
— Ще те спася, Каролин — извика той. Падна на колене и започна да разкопава пясъка около нея като куче, изравящо кокал… и когато му хрумна тази мисъл, внезапно осъзна, че Розали, която рано сутринта ровеше из боклукчийските кофи по Харис Авеню, стои зад съпругата му. Сякаш мислено бе повикал бездомното куче. Розата също беше обкръжена от мръсен черен ореол. В лапите си държеше изчезналата шапка на Макгавърн и явно я бе дъвкала.
„Ето къде е отишла проклетата шапка“ — помисли Ралф, отново се обърна към Каролин и започна да копае още по-бързо. Засега бе успял да изрови само едното й рамо.
— Остави ме — изкрещя тя. — Аз съм вече мъртва, забрави ли? Пази се от следите на белия човек, Ралф…