Една вълна — лъскава и зелена като стъкло в основата и снежнобяла на гребена — се разби на по-малко от десет крачки от брега. Плъзна се по пясъка и за миг покри главата на Каролин. Отдръпна се, а Ралф вдигна глава към небето и нададе изпълнен с ужас писък. За секунди вълната бе сторила онова, което бе отнело на химиотерапията близо месец — отнесе косата на Каролин и я остави плешива. А мястото, откъдето излизаше черната лента, започна да се подува.
— Не! — изрева Ралф и започна да копае още по-бързо. Пясъкът сякаш натежа още повече.
— Остави ме — повтори тя. С всяка дума от устата й излизаха сиво-черни облачета — досущ мръсни изпарения от индустриален комин. — Това е от тумора. Той не може да бъде отстранен оперативно, затова не се безпокой за тази част от шоуто. Какво пък, по дяволшпе, обратният път до рая е дълъг, така че не задълбавай в подробностите. Но трябва да внимаваш с онези следи…
— Каролин, не знам за какво говориш!
На брега се разби още една вълна, която намокри Ралф до кръста и отново покри главата на Каролин. Вълната се оттегли, а подутината на главата започна да се разтваря.
— Скоро ще разбереш — отговори Каролин и отокът се спука със звук, който приличаше на удар с чук върху дебело парче месо. В чистия, ухаещ на сол въздух излетя облак кървава мъгла, от която изскочиха рояк черни буболечки с размерите на хлебарки. Ралф не беше виждал такова нещо — дори в сънищата си — и насекомите го изпълниха с почти истерично отвращение. Би избягал, въпреки че Каролин беше там, но беше замръзнал на мястото си и беше твърде вцепенен да помръдне, камо ли да побегне.
Някои от черните буболечки запъплиха към отворената уста на Каролин, но повечето забързаха по лицето и по рамото й към влажния пясък. Обвинителните им очи не се откъсваха от Ралф. „Ти си виновен за всичко — сякаш казваха те. — Можеше да я спасиш, Ралф, и един достоен човек би го сторил.“
— Каролин! — извика той. Протегна ръце към нея, после ги отпусна, ужасен от черните буболечки, които продължаваха да извират от главата й. Розали седеше в сянката и го наблюдаваше, захапала шапката на Макгавърн.
Едното око на Каролин изскочи и пльосна на влажния пясък като капка желе от сини боровинки. От очната кухина изпопадаха още буболечки.
— Каролин! — крещеше Ралф. — Каролин! Каролин…
2.
— Каролин!
Изведнъж, в същия миг, в който установи, че сънят е свършил, Ралф падна от леглото, но отначало не можа да осъзнае какво се случва. Успя да омекоти удара, като протегна ръка, вероятно спасявайки се от неприятна подутина в главата, ала предизвика пронизваща болка под превръзката в лявата страна на тялото си. В първия миг почти не я усети. Изпита страх, чувство за някакъв поврат, болезнена тъга… и преди всичко благодарност. Кошмарът — най-страшният от всички досега — бе свършил и той отново се озова в реалния свят.
Съблече горнището на пижамата, провери дали раната не кърви и седна на пода. Движението го изтощи. Идеята да се изправи на крака засега изглеждаше немислима. Може би ще успее, когато сърцето му престане да бие така лудешки.
„Възможно ли е хората да умрат от кошмар?“ — запита се той и в отговор чу гласа на Джо Уайзър: „Разбира се, Ралф, макар че обикновено съдебните лекари записват като причина за смъртта самоубийство.“
Все още разтреперан от кошмара, седнал на пода и обвил колене с ръка, Ралф изобщо не се съмняваше, че някои сънища са достатъчно убедителни, за да убиват. Подробностите от последния кошмар избледняваха, но той ясно си спомняше кулминацията — онези глухи звуци, досущ чук, удрящ по дебело парче говеждо месо, и противния поток от буболечки от главата на Каролин. Насекомите бяха охранени и жизнени, и защо не? Нали пируваха с мозъка на мъртвата му съпруга.
Приглушено изстена и избърса лице със свободната си ръка, предизвиквайки нова болка от раната? Дланта му беше хлъзгава от пот.
От какво точно му казваше Каролин да се пази? От следите на белия човек, каквото и да означаваше това. Добави ли още нещо? Може би да, а може би не. Не си спомняше със сигурност, но имаше ли значение? Това беше само един сън, за Бога, и извън фантастичния свят, описван в жълтата преса, сънищата не означаваха и не доказваха нищо. Когато човек заспеше, умът му сякаш се превръщаше в човек, който рови из кофите за боклук на почти ненужната краткотрайна памет и търси не ценни и полезни неща, а само ярки и лъскави предмети. После ги сглобява в причудливи колажи — често поразителни, но най-вече наподобяващи бебешкото бръщолевене на Натали Дипно. Появи се кучето Розали, дори изчезналата шапка на Бил, но всичко това не означаваше нищо… освен че утре вечер Ралф нямаше да вземе едно от хапчетата, които медикът му даде, макар лявата ръка да го болеше много силно. Таблетката, която глътна по време на късните новини, не намали болката, както бе очаквал, но вероятно предизвика кошмара.