Успя да се изправи и седна на ръба на леглото. Главата му се замая — сякаш парашут се рееше из небето — и той затвори очи, докато усещането премина. Опипом намери лампата на нощното шкафче и я запали. Отвори очи и осветената от мекия жълт блясък част от спалнята му се стори много ярка и реална.
Погледна часовника до лампата. Едва 1:48 след полунощ. Чувстваше се напълно буден и нащрек. Стана, отиде в кухнята и сложи чайника на котлона. После се облегна на плота, като разсеяно масажираше превръзката под лявата си мишница и се опитваше да успокои пулсирането, което последното му приключение бе предизвикало. От чайника започна да се вдига пара и Ралф напълни с гореща вода чашата, в която бе пуснал пакетче „Време за сън“ — каква ирония — сетне отиде в хола. Отпусна се на креслото, без да си прави труда да запали лампата, защото уличното осветление му беше достатъчно.
„Ето ме на първия ред — помисли той. — Представлението може да започне.“
Времето минаваше. Пулсирането под мишницата му намаля, а чаят изстина. Изведнъж с крайчеца на окото си Ралф съзря някакво движение. Извърна глава в очакване да види Розали, но не беше тя, а двама мъже, които излизаха от къщата на отсрещната страна на Харис Авеню. Ралф не можеше да различи цветовете на сградата — оранжевите лампи, които преди няколко години бяха поставени в града, осигуряваха отлична видимост, обаче правеха възприемането на действителните цветове почти невъзможно. Но забеляза, че цветът на первазите е съвсем различен от останалите — това явно беше къщата на Мей Локър.
Двамата мъже бяха ниски, вероятно не повече от метър и двайсет, и бяха обкръжени от зеленикави ореоли. Носеха еднакви бели престилки, като онези в старите телевизионни документални филми. Единият държеше нещо. Ралф присви очи. Не можа да разбере какъв е предметът, но беше остър и… някак ненаситен. Приличаше на нож, но той не можеше да се закълне в това.
Първата му мисъл беше, че мъжете изглеждат като извънземни от филм за НЛО, които отвличат земните жители, а втората — че неусетно е заспал на креслото.
„Точно така, Ралф, това е поредното малко объркване, вероятно причинено от стреса, от нараняването и от онова проклето болкоуспокояващо хапче.“
Не забеляза нищо обезпокоително в двете фигури пред къщата на Мей Локър, с изключение на дългия остър предмет. Пък и плешивите мъже не се държаха подозрително — не се промъкваха крадешком и заплашително. Стояха на верандата, сякаш имаха право да бъдат там, в мрака и в този най-тих час на нощта. Бяха се обърнали един към друг и положението на телата и големите им плешиви глави напомняха двама приятели, водещи сериозен и цивилизован разговор. Изглеждаха разумни и интелигентни — космически пришълци, които по-скоро ще кажат „идваме в мир“, отколкото да те отвлекат, да напъхат сонда в задника ти и после да си записват как реагираш.
„Е, може би този сън не е същински кошмар. Това е нищо в сравнение с последния. От какво се оплакваш?“
Разбира се, че не се оплакваше. Стигаше му, че веднъж падна на пода. И все пак в този сън имаше нещо много обезпокоително. Имаше чувството, че е реален, за разлика от кошмара с Каролин. В края на краищата той се намираше в собствения си хол, а не на някакъв странен безлюден плаж, който никога не бе виждал. Седеше на обичайното си място, държеше чаша чай и когато поднесе пръсти към носа си, долови лекия мирис на сапуна, който използваше.
Изведнъж притисна ръка до превръзката си. Болката беше мимолетна и силна… но двамата дребни плешиви мъже в бели туники не изчезнаха — стояха пред очите му, на прага на Мей Локър.
„Няма значение какво мислиш, че чувстваш, Ралф, защото…“
— Мамка му! — тихо и дрезгаво изруга той. Стана и остави чашата на масичката. — Мамка му, това не е сън!
3.
Забърза към кухнята. Пижамата му се развяваше, старите износени чехли се тътреха и шляпаха, а мястото, където Чарли Пикъринг го бе намушкал, разпращаше из тялото му горещи талази болка. Грабна един стол и го занесе в малкото преддверие на апартамента. Там имаше вграден гардероб. Ралф отвори вратата, запали лампата, нагласи стола така, че да стигне до най-горната лавица, и се качи на него.
На лавицата цареше безпорядък от забравени вещи, повечето от които бяха на Каролин. Видът им прогони и последната капчица съмнение, че това е сън. Стара чанта, албум за снимки и множество други неща. Тези предмети му причиняваха много по-силна болка от раната, но в момента той нямаше време да мисли за това.