Подпря се на прашната лавица, за да запази равновесие и зарови из непотребните вещи, като през цялото време се молеше кухненският стол да издържи на тежестта му. Раната под мишницата вече пулсираше непоносимо и Ралф знаеше, че ще я разкървави, ако не престане с тази гимнастика, но…
„Сигурен съм, че е някъде тук… Е, почти…“
Бутна настрана кутията за стръв и рибарското кошче. Зад тях имаше купчина списания. Отмести ги, изпращайки във въздуха облак прах. Старата чанта на Каролин падна на пода и се отвори, разпръсквайки във всички посоки ярко оцветени бонбони. Ралф се надигна на пръсти. Вероятно си въобразяваше, но му се стори, че кухненският стол всеки момент ще се счупи.
Помисли си го и в същия миг столът изскърца и започна бавно да се плъзга по дъсчения под. Той не обърна внимание на това, нито на пулсиращата болка или на гласа, който го предупреждаваше да престане, защото сънува в будно състояние, също както пишеше в книгата на Хол. И макар че онези дребни човечета на отсрещния тротоар всъщност не съществуваха, той наистина стоеше върху този пързалящ се стол и можеше да си счупи крака. И какво щеше да обясни, ако някой любопитен доктор от „Спешно отделение“ го попита как се ударил?
Пъшкайки, отмести една картонена кутия, от която като някакъв странен заострен перископ стърчеше коледна звезда и в далечния ляв ъгъл на лавицата видя онова, което търсеше — калъф, в който имаше стар бинокъл „Цайс“.
Слезе от стола, приближи го до рафта и отново се качи. Пак не можа да стигне бинокъла, затова сграбчи рибарската мрежа, която лежеше между кошчето и кутията за стръв и при втория опит успя да издърпа калъфа. Примъкна го към себе си и слезе от стола. Стъпи накриво и глезенът го заболя. Залитна, размаха ръце, за да запази равновесие, и успя да не се блъсне в стената. Но когато тръгна към хола, усети нещо топло да тече под превръзката, В края на краищата беше успял да разкървави раната, Чудесно, прекрасна нощ… Но колко време бе ровил във вградения гардероб? Не знаеше, но му се струваше много дълго и беше сигурен, че плешивите докторчета ще са изчезнали, когато се върне при прозореца. Улицата ще е пуста и…
Замръзна на мястото си, Бинокълът се поклащаше на ремъка и оставяше дълга трапецовидна сянка на пода, където светлината от уличните лампи се открояваше като петно боя.
Дребни плешиви доктори? Така ли ги беше възприел? Да, разбира се, защото хората, които твърдяха, че са били отвлечени, ги наричаха така. Лекари от космоса. Специалисти по пъхане на сонди в задника от великото отвъдно. Но това не беше толкова важно, колкото…
„Ед използва този израз — помисли той. — В нощта, когато ми се обади и ме предупреди да стоя настрана от него и неговите интереси. Лекарят му казал за Пурпурния крал, за центурионите и за всичко останало.“
— Да — прошепна Ралф и кожата на гърба му настръхна. — Точно така. Лекарят му казал. Дребният плешив доктор.
Приближи се до прозореца и видя, че двамата непознати са още там, но сега стояха на тротоара. Всъщност бяха точно под една от онези проклети оранжеви лампи. Усещането, че Харис Авеню прилича на изоставена сцена след вечерен спектакъл, го обсеби отново със странна и завладяваща сила… но вече с различен подтекст. Преди всичко сцената не беше пуста. Бе започнало някакво зловещо нощно представление в нещо, което двете чудати същества несъмнено смятаха за празен театър.
„Какво ли щяха да направят, ако знаеха, че имат публика — зачуди се Ралф. — Какво ли щяха да ми сторят?“
Плешивите доктори сега се държаха като хора, които са постигнали споразумение. В момента те съвсем не приличаха на лекари въпреки белите престилки, а на работници, излезли от нощна смяна от някой завод или фабрика. Приятели, спрели се пред портата за минута-две, за да довършат разговор, който не може да почака, докато стигнат до най-близкия бар.
Ралф извади бинокъла, вдигна го към очите си и изгуби минута-две, за да го фокусира, после установи, че е забравил да махне капачетата на окулярите. Направи го и погледна. Този път двете фигури, застанали под уличната лампа, мигновено се появиха в полезрението му — уголемени и идеално осветени, но размазани. Ралф отново нагласи фокуса и ги видя ясно. Дъхът му секна.
Зърна ги за не повече от три секунди. Сетне единият кимна и потупа събеседника си по рамото, Двамата се обърнаха и оставиха Ралф да гледа само плешивите им темета и облечените в бяло гърбове. Но той видя достатъчно, за да изпита силно безпокойство.