Беше изтичал да вземе бинокъла поради две причини — и двете продиктувани от неспособността му да повярва, че това е сън. Първо, искаше да се увери, че може да разпознае мъжете, ако някога го призоват да го стори. И второ, искаше да разсее тревожната мисъл, че вижда същества от друг свят.
Но вместо да разсее това убеждение, този бегъл поглед през бинокъла го засили. Дребните плешиви доктори сякаш нямаха определени черти. Вярно, че имаха лица — очи, нос и уста, но те изглеждаха странно заменими — досущ никелираните части на коли от един и същ модел. Може би бяха близнаци, но Ралф не мислеше така. По-скоро приличаха на манекени в универсален магазин, чиято неземна прилика не е резултат от генетично наследство, а от серийно производство.
Единствената особеност, която можеше да отдели и назове, беше неестествено гладката им кожа — никой от тях нямаше видими бръчки. Нито бенки, петна или белези, макар че тези подробности може би не се виждаха дори със силен бинокъл. Под необикновено гладката им кожа всичко беше субективно. Видя ги толкова за малко! Ако беше намерил бинокъла по-бързо, без да си играе със стола и с рибарската мрежа, и ако веднага бе разбрал, че капачетата са на окулярите, вместо да губи време да нагласява фокуса, можеше да си спести безпокойството, което изпитваше.
„Изглеждат като скицирани — помисли си в мига, преди съществата да му обърнат гръб. — Мисля, че именно това ме притеснява. Не еднаквите плешиви глави, белите престилки и дори липсата на бръчки. Очите им представляваха само кръгове, розовите ушички — завъртулки, надраскани с флумастер, а устата — две бързи и небрежни черти с бледорозова водна боя. Всъщност не приличаха нито на хора, нито на извънземни, а на импровизирани изображения на… Ами, не знам на какво.“
Беше сигурен в едно — доктори № 1 и № 2 бяха обвити в ярки ореоли, които през бинокъла изглеждаха златистозелени и осеяни с тъмни червеникавооранжеви петънца, подобни на искри от лагерен огън. Сиянията излъчваха чувство за сила и жизненост, за разлика от безизразните и безинтересни лица.
„Лицата ли? Не съм сигурен дали ще ги разпозная дори ако опрат пистолет в главата ми. Сякаш бяха създадени, за да бъдат забравени. Вярно, бяха плешиви, но ако носеха перуки или седяха, как щях да разбера, че са ниски? Може да ги позная по гладката кожа… а може би няма. Но ореолите… онези златистозелени сияния с червени петънца, въртящи се спираловидно в тях… Бих ги различил навсякъде. Но с тях нещо не беше наред. Какво?“
Отговорът изскочи в съзнанието на Ралф така внезапно и непринудено, както двете същества се бяха появили в полезрението му. Дребните доктори, обкръжени от ярки ореоли, нямаха ленти, виещи се от плешивите глави.
Тръгнаха по Харис Авеню по посока Строфорд Парк, движейки се с непринудеността на двама приятели, излезли на неделна разходка. Точно преди да напуснат кръга светлина, Ралф наклони бинокъла така, че да види предмета в ръката на Док № 1. Не беше нож, както предполагаше, но не и вещ, която спокойно би отминал, ако я забележи в ръката на непознат след полунощ.
Беше дълга ножица от неръждаема стомана.
4.
Чувството, че безпощадно го тласкат към отвора на някакъв тунел, където чакаха най-различни неприятни неща, се възвърна, но сега придружено от усещане за паника, защото Ралф бе сънувал мъртвата си съпруга. Искаше му се да изкрещи от ужас и той разбра, че ако не направи нещо, скоро ще вика на глас. Затвори очи и задиша дълбоко, опитвайки се да си представи различни храни — домат, картоф, сладолед, сандвич и брюкселско зеле. Доктор Джамал бе научил Каролин на този прост метод за отпускане, който често премахваше главоболието й. Методът понякога помагаше дори през последните шест седмици, когато туморът бе станал неконтролируем, и сега подейства. Сърцебиенето му премина и необходимостта да изкрещи започна да отслабва.
Дишайки дълбоко и мислейки за храна, той сложи капачките на окулярите. Ръцете му още трепереха, но не толкова силно. Постави бинокъла в калъфа, сетне вдигна внимателно лявата си ръка и погледна превръзката. В средата имаше червено петно с размерите на таблетка аспирин, но не се уголемяваше.
„Тук нещо не е наред, Ралф.“
Вярно, но това нямаше да му помогне да реши точно какво се е случило, нито какво ще направи по въпроса. Първата стъпка беше да прогони ужасния кошмар с Каролин и да прецени какво всъщност бе станало.
— Буден съм, откакто паднах на пода — каза той в тишината. — Знам го и наистина видях онези мъже.
Точно така. Видя и златистозелените ореоли около тях. И не беше само той. Ед Дипно също бе виждал такива неща, Ралф би заложил фермата си за това — ако имаше такава. Това обаче не го успокои кой знае колко. Какво значение имаше, че той и един параноик, който бие съпругата си, виждат едни и същи плешиви човечета?