„И ореолите, Ралф. Ед спомена и за тях.“
Е, не употреби същата дума, но Ралф беше сигурен, че Дипно спомена сиянията поне два пъти. „Ралф, понякога светът е пълен с цветове.“ Това беше през август, малко преди Джон Лийдекър да арестува Ед за насилие и неприлично поведение. Сетне, след около месец, когато се обади на Ралф по телефона, Дипно попита: „Виждаш ли вече цветове?“
Първо цветовете, после дребните плешиви доктори. Вероятно скоро щеше да се появи и Пурпурният крал. И все пак, какво трябваше да направи Ралф във връзка с онова, на което току-що стана свидетел?
Отговорът дойде с неочаквания, но добре дошъл проблясък на яснота. Най-важното беше не собственият му здрав разсъдък, нито ореолите или плешивите дребни докторчета, а Мей Локър. Току-що бе видял двама непознати да излизат от къщата й посред нощ… и единият от тях носеше потенциално смъртоносно оръжие.
Той набра 911.
5.
— Дежурен полицай Хейгън — обади се един женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Като слушате внимателно и реагирате бързо — твърдо отговори Ралф. Изражението на объркване и нерешителност, което се изписваше толкова често на лицето му от средата на лятото, беше изчезнало. Седнал изправен в креслото и сложил телефона на коленете си, той не приличаше на седемдесетгодишен старец, а на здрав и способен мъж на петдесет и пет. — Може би ще успеете да спасите живота на една жена.
— Сър, бихте ли казали името си и…
— Не ме прекъсвайте, ако обичате, полицай Хейгън — каза човекът, който вече не си спомняше последните четири цифри на телефонния номер на киноцентъра в Дери. — Събудих се преди малко, не можах да заспя отново и реших да поседя на креслото, Прозорецът ми гледа към Харис Авеню. Току-що видях…
Млъкна само за миг, като мислеше не за видяното, а за онова, което искаше да каже на полицай Хегън, Отговорът се появи бързо и непринудено, също като решението да се обади на 911.
— Видях двама мъже да излизат от къщата, намираща се на една пряка от магазина „Червената ябълка“. Домът е на една жена на име Мей Локър. „Л“ като Лексингтън, Госпожа Локър е много болна. — Замълча отново, но този път съзнателно, за да постигне максимален ефект, — Единият държеше ножица.
— Адресът? — попита полицай Хейгън.
Гласът й звучеше достатъчно спокойно, но Ралф почувства, че е успял да я разтревожи.
— Не го знам — отговори, — Намерете го в телефонния указател, полицай Хейгън, или кажете на колегите си да търсят жълта къща с розови первази близо до „Червената ябълка“. Вероятно ще се наложи да използват фенерче, за да я различат, защото проклетите улични лампи светят в оранжево, но няма начин да не я забележат.
— Да, сър, разбира се, но въпреки това ми трябва вашето име и телефонен номер за…
Ралф затвори. Седя и гледа телефона близо една минута в очакване да позвъни. Накрая реши, че ченгетата в участъка или не разполагат с уред за проследяване на обажданията, какъвто бе виждал в криминалните филми по телевизията, или не са го били включили. Това беше хубаво, но не даваше отговор на въпроса, какво да направи или да каже, ако измъкнеха Мей Локър нарязана на парчета от ужасната й жълто-розова къща.
Улицата беше тиха и осветена само от мощните лампи, които бяха строени в двете посоки като в някаква сюрреалистична перспектива. Пиесата — кратка, но наситена с драматизъм — явно бе свършила. Сцената отново опустя.
Е, не съвсем. От уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин накуцвайки изскочи Розали. Избелялата кърпа се развяваше около врата й. Днес не беше четвъртък, когато изнасяха кофите за боклук, където можеше да рови, и кучето бързо стигна до къщата на Мей Локър. Спря и заби нос в земята.
Ралф забеляза, че там блести нещо.
Отново извади бинокъла и го насочи към Розали. Мислите му пак се върнаха към десети септември — този път към срещата с Бил и Лоуис пред Строфорд Парк. Спомни си как Макгавърн бе прегърнал Лоуис през кръста и я беше повел по улицата, и как двамата му заприличаха на Фред Астър и Джинджър Роджърс. Но най-ясно от всичко помнеше разноцветните стъпки, които двамата оставяха. Следите на Лоуис бяха сиви, а на Бил — маслиненозелени. Тогава помисли, че халюцинира, но това бяха хубавите стари времена, преди да бе започнал да привлича вниманието на откачалки като Чарли Пикъринг и да вижда дребни плешиви доктори посред нощ.
Розали душеше по подобна следа — същият златистозелен ореол като на докторите. Ралф бавно отмести бинокъла от кучето и видя още стъпки — два реда, които отиваха към парка. Избледняваха, но бяха там.