Отново насочи бинокъла към Розали и изведнъж почувства прилив на обич към окаяното старо бездомно животно… и защо не? Нуждаеше ли се от финал и от абсолютно доказателство, че не сънува, Розали беше негов свидетел.
„Ако Натали беше тук и тя щеше да ги види“ — помисли Ралф… и после всичките му съмнения отново се опитаха да го завладеят. Наистина ли Натали щеше да ги види? Стори му се, че малката посегна да сграбчи бледите дири, оставени от пръстите му. Беше убеден, че тя се беше вторачила в цветята в кухнята, но как да го докаже?
„Но Розали… е там долу. Нали я виждаш?“
Единственият проблем беше, че Ралф забеляза следите едва когато кучето задуши по тротоара. Може би това бяха стъпките на пощальона и онова, което Ралф виждаше, беше плод на изтощеното му и копнеещо за сън съзнание…
Розали тръгна по Харис Авеню. Беше навела муцуна към тротоара и бавно размахваше опашка. Вървеше по златисто-зелените следи, оставени от докторите.
„Защо не ми кажеш какво проследява онова бездомно животно, Ралф? Възможно ли е куче да надушва дирите на една халюцинация? Но това са истински стъпки. Следите на белия човек, от когото Каролин ти каза да се пазиш. Знаеш това. Виждаш ги.“
— Това е лудост — прошепна Ралф. — Безумие!
Но наистина ли беше така? Сънят може би беше нещо повече. Ако действително съществуваше хиперреалност — а той можеше да потвърди това — имаше и предварително познание. Или призраци, които те навестяваха в съня и предсказваха бъдещето. Кой знае? Сякаш в стената на реалността се оеше открехнала някаква врата… и сега през нея влизаха всякакви нежелани неща.
Ралф беше сигурен в едно — следите бяха там. Той ги видя, а Розали ги надуши. През шестте месеца на безсъние бе открил множество странни и интересни неща и едното беше, че човешката способност за самозаблуда намалява до минимум между три и шест часа сутринта. Както сега…
Наведе се и погледна часовника на кухненската стена. Три и половина. Аха.
Отново вдигна бинокъла и видя, че Розали продължава да върви по следите на плешивите доктори. Ако в този час Харис Авеню беше оживена, минувачите щяха да забележат само едно бездомно псе, което безцелно души навсякъде. Но Ралф виждаше какво души кучето и най-после си позволи да повярва на очите си.
Изведнъж Розали вдигна глава. Ушите й щръкнаха. За миг изглеждаше почти красива — досущ ловджийска хрътка. После, няколко минути преди да блеснат фаровете на някаква кола, тя се върна по пътя, по който бе дошла, тичайки с онова накуцване, което караше Ралф да изпитва съжаление към нея. Като се замислеше, Розали беше само една старица от Харис Авеню, която дори не се утешаваше с игра на карти със себеподобните си. Тя се скри в уличката между „Червената ябълка“ и железарския магазин миг преди полицейската кола да завие и постепенно да освети улицата. Сирената не беше включена, но лампата се въртеше и озаряваше къщите и магазинчетата в тази част на Харис Авеню.
Ралф остави бинокъла на коленете си, наведе се и се вторачи в улицата. Сърцето му биеше толкова силно, че го усещаше в слепоочията си.
Патрулната кола мина съвсем бавно покрай „Червената ябълка“. Прожекторът, монтиран в дясната й страна, светна и лъчът се плъзна по фасадите на заспалите къщи в далечния край на улицата. Озари номера на дома на Мей Локър (и без бинокъл Ралф видя, че е 86), после стоповете примигаха и колата спря.
От нея слязоха двама униформени полицаи и се приближиха до къщата, без да съзнават присъствието на човека, наблюдаващ ги от тъмния прозорец на втория етаж, нито да виждат избледняващите златистозелени следи, по които стъпваха. Обсъдиха нещо и Ралф насочи бинокъла, за да ги види отблизо. Беше почти сигурен, че по-младият е ченгето, което бе дошло с Лийдекър в деня на арестуването на Ед. Нол? Така ли се казваше?
— Не — измърмори той. — Нел. Крис Нел. Или може би Джес.
Нел и партньорът му явно разискваха нещо сериозно. Накрая извадиха пистолетите и изкачиха тесните стълби на къщата. Нел вървеше отпред. Натисна звънеца, почака, сетне отново позвъни. Този път задържа бутона цели пет секунди. Почакаха още малко, после другото ченге мина покрай Нел и също натисна звънеца.
„Може би е наясно с тайното изкуство да звъниш на вратата — помисли Ралф. — Вероятно го е изучил, след като е отговорил на някоя розенкройцерска обява във вестника.“
Но този път методът на полицая претърпя поражение. Никой не отваряше вратата и Ралф не беше изненадан. Независимо от странните плешиви човечета с ножицата, той се съмняваше дали Мей Локър изобщо е в състояние да стане от леглото.