Но щом е прикована към постелята, тя вероятно има придружителка, която да й носи храна, да я води до тоалетната и да…
Крис Нел — или може би Джес — отново излезе отпред. Този път се отказа от звънеца и предпочете стария изпитан метод — потропа на вратата. Направи го с левия юмрук. В дясната ръка още стискаше пистолета.
Изведнъж в съзнанието на Ралф се появи един ужасен образ — ясен и убедителен като ореолите, които виждаше. Жена, която лежи в леглото с кислородна маска на устата и носа. Изцъклените й очи се взираха, без да виждат. Гърлото й беше прерязано. Завивките и нощницата й бяха напоени с кръв. Недалеч от нея, на пода, лежеше по лице друга жена — придружителката. На гърба й имаше пет-шест прободни рани, направени от ножицата на Док № 1. И Ралф знаеше, че ако повдигне розовата й нощница, всяка от раните ще прилича на неговата. Досущ голяма точка, изрисувана от дете, което се учи да пише.
Примига, опитвайки се да прогони страшното видение, но то не изчезна. Почувства тъпа болка в ръцете и видя, че е стиснал юмруци, а ноктите му са впити в дланите. Разпери пръсти и ги вкопчи в краката си. Жената в розовата нощница мръдна — беше жива. Но може би не за дълго — докато онези две тромави ченгета не решаха да предприемат нещо по-решително, отколкото да стоят на верандата и да натискат звънеца.
— Хайде, момчета — прошепна Ралф. — Влизайте. Какво ще кажете?
„Знаеш, че всичко, което виждаш, е само във въображението ти — обезпокоен си помисли той. — Може би там наистина има две мъртви жени, но ти не знаеш това, нали? Не е като с ореолите или с дирите…“
Да, знаеше го. Знаеше също, че никой не отваря вратата на № 86 на Харис Авеню и това не вещаеше нищо добро за старата съученичка на Бил Макгавърн. Ралф не видя кръв по ножицата в ръката на Док № 1, но като се имаше предвид качеството на допотопния бинокъл, това не доказваше много. Пък и преди да излезе от къщата, плешивият вероятно я беше избърсал. Мисълта премина в съзнанието на Ралф и в същия миг въображението му добави окървавена хавлия, захвърлена до мъртвата придружителка в розова нощница.
— Хайде, вие, двамата — прошепна той. — Господи, цяла нощ ли ще стоите там?
По Харис Авеню проблеснаха други фарове. Пристигна един Форд без опознавателни знаци, но с примигваща червена лампа на таблото. Човекът, който слезе от него, беше в цивилно облекло — поплинено яке и синя плетена шапка. Може би новодошлият беше Джон Лийдекър, макар детективът да бе казал на Ралф, че ще се появи чак по обед. Не беше необходимо да използва бинокъла, за да се увери, че не е Лийдекър. Този мъж беше много по-слаб и имаше черни мустаци. Ченге № 2 отиде да го посрещне, а Крис (или Джес) Нел се скри зад къщата на госпожа Локър.
Настъпи пауза, каквато толкова удобно използват във филмите. Ченге № 2 пъхна пистолета в кобура. Заедно с новодошлия детектив застанаха пред стъпалата на госпожа Локър и започнаха да разговарят, като от време на време поглеждаха към затворената врата. Един-два пъти униформеният полицай направи няколко крачки в посоката, в която бе тръгнал Нел, но цивилният го хвана за ръката и го спря. Говориха още малко. Ралф впи пръсти в крака си и издаде гърлен звук на отчаяние.
Бавно изминаха още няколко секунди и после всичко стана изведнъж по онзи объркан, неподреден и неубедителен начин, по който се развиват аварийните ситуации. Пристигна още една полицейска кола. Къщата на госпожа Локър и съседните жилища бяха ярко осветени от кръстосващи се червени и жълти светлини. Новодошлите две униформени ченгета слязоха, отвориха багажника и извадиха някакво огромно приспособление, което приличаше на преносим уред за мъчение. Според Ралф това бяха така наречените „Челюсти на живота“. След голямата буря през пролетта на 1985, завършила със смъртта на повече от двеста човека, много от които се удавиха, затворени в колите си, учениците от Дери се забавляваха с тези неща.
Докато двамата полицаи носеха „Челюстите на живота“, външната врата на къщата до госпожа Локър се отвори и Стан и Джорджина Ебърли излязоха на верандата си. Бяха по халати и побелелите коси на Стан стърчаха на кичури, което накара Ралф да се замисли за Чарли Пикъринг. Насочи бинокъла, огледа любопитните им развълнувани лица и отново го сложи на коленете си.
Следващото превозно средство, което се появи, беше линейката на градската болница. Сирената й беше изключена заради късния час, но на покрива имаше цяла редица червени лампи, които се въртяха лудешки. Сцената приличаше на кадър от любимите филми на Ралф — с Мръсния Хари — само че без звук.