Двете ченгета оставиха „Челюстите на живота“ насред моравата пред къщата. Детективът с якето се обърна към тях и вдигна ръце с разперени длани, сякаш искаше да каже: „Какво мислите да правите с това нещо? Да разбиете проклетата врата?“ В същата секунда се появи Нел. Клатеше глава.
Детективът се обърна рязко, мина покрай Нел и партньора му, изкачи стълбите, вдигна крак и ритна външната врата на Мей Локър. Спря, за да смъкне ципа на якето си и вероятно да освободи достъпа до пистолета си, и влезе, без да поглежда назад.
На Ралф му се дощя да изръкопляска.
Нел и партньорът му се спогледаха неуверено, сетне последваха детектива. Ралф се приведе и сега беше толкова близо до прозореца, че дъхът, излизащ от ноздрите му, извайваше розички от мъгла върху стъклото. От линейката слязоха трима мъже в болнични дрехи, които изглеждаха оранжеви под силния блясък на уличните лампи. Единият отвори задните врати и всички застанаха там, бръкнаха в джобовете си и зачакаха да разберат дали ще има нужда от тях. Двете ченгета, които занесоха „Челюстта на живота“ на моравата на госпожа Локър, се спогледаха, свиха рамене, взеха приспособлението и го понесоха обратно към патрулната кола. На тревата останаха няколко дълбоки следи.
„Дай Боже, Мей Локър да е добре — помисли Ралф. — Тя и придружителката й.“
Детективът се появи на прага и направи знак на мъжете от линейката. Сърцето на Ралф се сви. Двама от санитарите извадиха сгъваема носилка, а третият остана на мястото си. Мъжете с носилката тръгнаха пъргаво, но не тичаха и когато санитарят до линейката запали цигара, Ралф изведнъж разбра, че Мей Локър е мъртва.
6.
Стан и Джорджина Ебърли тръгнаха покрай ниския жив плет, който разделяше дворовете на двете къщи. Бяха се прегърнали през кръста и изглеждаха уплашени.
Наизлязоха и други съседи — или събудени от мълчаливия блясък на светлините, или защото телефонната мрежа в тази част на Харис Авеню вече работеше. Повечето бяха старци („Ние, в златната възраст“, както обичаше да казва Бил Макгавърн, иронично повдигнал вежда) — мъже и жени, чийто сън беше лек и лесно нарушим по това време. Ралф изведнъж осъзна, че Ед, Хелън и бебето Натали са най-младите хора тук… а сега ги нямаше.
„Бих могъл да сляза долу — помисли той. — Напълно ще пасвам на картинката. Просто още един от «златната възраст».“
Ала не можеше да го направи. Краката му сякаш бяха омотани с въже и беше сигурен, че ако се опита да стане, ще се сгромоляса на пода. Затова остана да гледа през прозореца представлението, което се разиграваше на обикновено празната по това време сцена… с изключение на Розали. Ралф бе създал тази пиеса, и то с едно-единствено анонимно телефонно обаждане. Санитарите се появиха с носилката, но този път вървяха по-бавно заради покритото с чаршаф тяло, което лежеше върху нея. По завивката играеха сини и червени светлини. Виждаха се очертанията на крака, ръце и глава.
Изведнъж Ралф бе тласнат отново в съня. Под чаршафа видя не Мей Локър, а съпругата си. Всеки момент главата й щеше да се разцепи и оттам щяха да заизвират черните буболечки, затлъстели от пируването със заболелия й мозък.
Той вдигна длани към очите си. От гърлото му се изтръгна някакъв нечленоразделен звук — смесица от скръб и ярост, ужас и изтощение. Дълго седя така. Искаше му се да не бе виждал всичко това и наивно се надяваше, че ако наистина има тунел, няма да го накарат да влезе в него. Ореолите бяха странни и красиви, но не дотолкова, че мигновено да изместят онзи страшен кошмар, в който Ралф бе видял Каролин заровена в пясъка, ужаса на изгубените будни нощи или покритото с чаршаф тяло.
Искаше много повече, отколкото представлението да свърши. Седеше на креслото, притиснал длани до клепачите на затворените си очи и единственото му желание беше всичко да свърши. За пръв път през двайсет и петте хиляди дни от живота си Ралф Робъртс осъзна, че иска да умре.
ДЕВЕТА ГЛАВА
1.
На стената на стаичката, която служеше за кабинет на детектив Джон Лийдекър, имаше филмов плакат, вероятно купен за два-три долара от някоя видеотека. На него беше изобразен слонът Дъмбо, а вълшебните му уши бяха наострени. На лицето му беше залепена снимка на Сюзан Дей, а отдолу някой бе нарисувал пътен знак с надпис „ДЕРИ 250“.
— Очарователно — коментира Ралф. Лийдекър се засмя.
— Не е много редно в политическо отношение, нали?
— Меко казано — отговори Ралф, като се чудеше как би го изтълкувала Хелън.
Беше два и петнайсет в един облачен и мразовит понеделник и двамата току-що бяха дошли от Областния съд, където Ралф даде показания във връзка с инцидента с Чарли Пикъринг. Разпитва го помощник-прокурорът — млад човек, на когото още не му беше поникнала брада.