Лийдекър го придружи, както обеща, седна в ъгъла и не каза нищо. Донесе му и кафе, но течността от автомата в приемната в полицейския участък беше неприятна на вид. Ралф предпазливо пийна от кафето и с облекчение установи, че вкусът му е малко по-добър.
— Захар? Сметана? — попита детективът. — Пистолет да го застреляш?
Ралф се усмихна и поклати глава.
— Не е лошо… макар че може би не трябва да вярваш на преценката ми. От лятото пия само по две чаши на ден и всяко кафе ми се струва хубаво.
— И аз съм така с цигарите. Колкото по-малко пуша, толкова повече ми се услаждат. Порокът е гадно нещо.
Той извади кутийка с клечки за зъби, взе една и я пъхна в ъгълчето на устата си. После сложи чашата с кафето върху компютъра, приближи се до плаката с Дъмбо и започна да маха кабърчетата в ъглите.
— Не го прави заради мен — каза Ралф. — Кабинетът е твой.
— Грешиш.
Лийдекър внимателно отлепи старателно изрязаната снимка на Сюзан Дей, смачка я на топка и я хвърли в кошчето за боклук. После нави на руло плаката.
— Така ли? Защо тогава името ти е на вратата?
— Името е моето, но кабинетът принадлежи на теб и на останалите данъкоплатци, Ралф. Както и на всеки репортер с видеокамера, който случайно влезе тук. Покажат ли този плакат по новините, ще си имам големи неприятности. Забравих да го сваля от стената, когато си тръгвах в петък вечерта, и не съм идвал тук в събота и неделя — нещо, което ми се случва много рядко.
— Предполагам, че не си го закачил ти — каза Ралф и премести някакви книжа, за да седне на единствения друг стол в малкия кабинет.
— Не. Някои от колегите ми бяха организирали увеселение в петък следобед. Имаше всичко — торта, сладолед и подаръци. — Лийдекър зарови в бюрото си и извади ластиче. Стегна го около навития на руло плакат, погледна го насмешливо и го хвърли в кошчето. — Получих комплект гащета с изрязана предна част, кутийка вагинален гел с аромат на ягоди, пакетче брошури против абортите, в което имаше и една комична книжка, озаглавена „Нежеланата бременност на Денис“ и онзи плакат.
— Рожден ден ли имаше?
— Не — отговори Лийдекър, изпука с кокалчетата на пръстите си, въздъхна и погледна към тавана. — Момчетата празнуваха новата ми задача.
Ралф видя бледи проблясъци на синьо сияние около лицето и раменете му, но в случая не се наложи да се опитва да ги разгадава.
— Сюзан Дей, нали? Възложили са ти да я охраняваш, докато е в града.
— Позна. Е, щатската полиция също ще бъде тук, но в случаи като този те се придържат повече към регулиране на уличното движение. Може да има хора и от ФБР, обаче те обикновено стоят настрана, снимат и си показват тайния знак на клуба.
— Тя има лична охрана, нали?
— Да. Не знам колко са и дали ги бива. Тази сутрин говорих с шефа им. Беше много точен, но ще трябва да сложим и наши момчета. Петима, според заповедите, които получих в петък. Аз и още четирима, които ще се явят доброволно веднага щом им наредя. Целта е… Чакай малко… Това ще ти хареса… — Лийдекър прерови книжата на бюрото си, намери листа, който търсеше, и го вдигна. — Да се осигури силно присъствие и отлична видимост.
Остави листа и се ухили, но не много весело.
— С други думи, ако някой се опита да застреля онази кучка или да я напръска с киселина, искаме Лизет Бенсън и другите репортери поне да заснемат факта, че сме били там.
— Как е възможно да мразиш някого толкова силно, след като дори не го познаваш?
— Ненавиждам я, Ралф. Виж какво, аз съм католик, майка ми също беше католичка и децата ми — ако някога имам такива — ще бъдат католици. Това е страхотно. Да бъдеш католик е чудесно. Дори мога да ям месо в петък. Но ако мислиш, че подкрепям идеята абортите да станат отново незаконни, дълбоко грешиш. Аз съм католик, ала разпитвам мъжете, които бият децата си с гумени маркучи или ги блъскат по стълбите, след като цяла нощ са пили хубаво ирландско уиски и са станали сантиментални към майките им.
Бръкна в пазвата си и извади малък златен медальон.
— Мария, майката на Исус. Нося го от тринайсетгодишен. Преди пет години арестувах един тип, който имаше същия медальон. Беше сварил двегодишния си доведен син. Не те лъжа. Сложил на печката голяма тенджера и когато водата завряла, хванал детето за глезените и го пуснал вътре, сякаш е омар. И то само защото момченцето се напишквало в леглото. Видях трупа и трябва да ти кажа, че след такова нещо снимките на абортите с вакуум, които задниците от „Право на живот“ обичат да показват, изглеждат направо прекрасно.