— Може ли да го взема? Познавам едно момиче, което може да го хареса. Поне след година-две.
Детективът разпери ръце.
— Разбира се. Приеми го като малка награда, задето си добросъвестен гражданин. Само не искай гащетата с дупка отпред.
Ралф се засмя.
— И през ум не ми е минавало.
— Радвам се, че дойде, Ралф. Благодаря.
— Няма защо.
Той се ръкува с детектива и тръгна към вратата. Имаше чувството, че е лейтенант Коломбо от телевизионния сериал — липсваха му само пурата и раздърпаният шлифер. Сложи ръка на валчестата дръжка, после спря и се обърна.
— Може ли да те попитам за нещо, което няма връзка с Чарли Пикъринг?
— Казвай.
— Сутринта в „Червената ябълка“ чух, че госпожа Локър, съседката ми, е починала през нощта. Не се изненадах, защото имаше емфизем. Но между тротоара и градината й беше опъната полицейска лента, а на вратата имаше бележка, че къщата е запечатана от полицията. Знаеш ли нещо по въпроса?
Лийдекър го изгледа толкова продължително и изпитателно, че Ралф би се почувствал адски неудобно… ако не беше ореолът на детектива. В него нямаше нищо, което да загатва, че го подозира.
„Господи, Ралф, ти приемаш тези неща твърде сериозно, нали?“
Е, може би да, може би не. Във всеки случай Ралф се радваше, че зеленикавите проблясъци по краищата на сиянието на Лийдекър не се появиха.
— Защо ме гледаш така? Съжалявам, ако съм попитал за нещо, което не трябва.
— Съвсем не. Малко е странно, това е всичко. Ако ти разкажа, ще си държиш ли устата затворена?
— Да.
— Притеснявам се за съседа ти долу. Чуя ли думата дискретност, професорът е последният, за когото се сещам.
Ралф се засмя от сърце.
— Няма да му кажа нищо, но ми е интересно, че го споменаваш. Бил и госпожа Локър са били съученици.
— Господи, не мога да си представя професора като ученик. А ти?
— До известна степен — отговори Ралф, но картината, която се появи във въображението му, беше изключително странна — Бил Макгавърн като кръстоска между малкия лорд Фаунтлерой и Том Сойер, с бричове, дълги бели чорапи… и сламена шапка.
— Не сме сигурни какво точно се е случило с госпожа Локър — рече Лийдекър. — Малко след три часа сутринта в полицията се обадил някакъв мъж, който твърдял, че току-що бил видял двама мъже с ножица да излизат от къщата й.
— Убита ли е била? — възкликна Ралф, осъзнавайки едновременно две неща — звучеше по-искрено, отколкото бе очаквал, и току-що бе минал по един мост.
Не го беше изгорил след себе си — поне засега, но нямаше да може да се върне, без да му се наложи да обяснява много неща. Лийдекър вдигна ръце и сви рамене.
— Дори да е била убита, това не е станало с ножица или някакъв друг остър предмет. По тялото й няма рани.
Това поне беше успокояващо.
— От друга страна, възможно е да изплашиш някого до смърт — особено възрастен и болен човек — добави детективът. — Както и да е. Ще ти го обясня по-лесно, ако ти разкажа какво знам. Ще бъда кратък.
— Разбира се. Извинявай.
— Искаш ли да чуеш нещо смешно? Първият, за когото се сетих, когато прегледах списъка на обажданията в полицията, беше ти.
— Заради безсънието, нали? — спокойно попита Ралф.
— Да, и защото анонимният мъж е казал, че вижда двамата мъже от прозореца си. Твоят прозорец гледа към Харис Авеню, нали?
— Да.
— Аха. Мислех дори да прослушам записа, после се сетих, че ще идваш днес. Пък и нали отново спиш, а?
Без да се колебае нито за миг, Ралф подпали моста, по който току-що бе минал.
— Е, не спя така, както на шестнайсет години, когато учех и работех, но ако аз бях човекът, който снощи е звънял на 911, значи съм го направил насън.
— Точно както предполагах. Пък и защо ще се обаждаш анонимно, ако видиш нещо по-необичайно на улицата?
— Не знам — каза Ралф и си помисли: „Но ако предположиш, че не беше малко по-необичайно, а направо невероятно?“
— И аз. Вярно, че от твоя хол се вижда Харис Авеню, но в съседство има трийсетина други къщи, които също гледат натам… Пък и онзи, който се е обадил, казал, че е у дома, но може да е излъгал, нали?
— Да. Пред „Червената ябълка“ има телефонен автомат, откъдето би могъл да се обади. И още един пред магазина за алкохол. Както и няколко в Строфорд Парк — ако работят, разбира се.
— Всъщност в парка има четири автомата и всички работят. Проверихме.
— Защо ще лъже откъде се обажда?
— По всяка вероятност, защото е излъгал и за останалото. Както и да е, Дона Хейгън каза, че гласът бил младежки и самоуверен. — Едва изрекъл последните думи, Лийдекър трепна и се хвана за главата. — Не исках да кажа точно това, Ралф. Съжалявам.