— Няма нищо. Фактът, че гласът ми звучи пенсионерски, не е новост за мен. Аз действително съм старец. Продължавай.
— Крис Нел се появил пръв на сцената. Спомняш ли си го от деня, в който арестувахме Ед?
— Само името.
— Аха. Дежурен детектив е бил Стив Ътърбек. Способен човек.
„Мъжът със синята плетена шапка“ — помисли Ралф.
— Жената лежала мъртва в леглото си, но нямало следи от насилие. Нищо не било откраднато, макар че от възрастни жени като Мей Локър едва ли може да се задигне нещо — те нямат видеокасетофони, нито модерни стереоуредби. Но тя притежавала някоя и друга ценност и две-три красиви бижута. Не искам да кажа, че в къщата не е имало и по-хубави вещи.
— Но защо крадецът би взел някои, а не всички?
— Точно така. И още по-интересно — анонимният глас по телефона казал, че видял двама мъже да излизат от къщата, а вратата е била заключена отвътре. Имало и верига. Задната също била затворена. Следователно, ако Мей Локър е била мъртва, когато онези двамата са излезли, кой е заключил вратите?
„Може би Пурпурният крал“ — помисли Ралф и за свой ужас едва не го изрече на глас.
— Не знам. А прозорците?
— Залостени. Райберите също били спуснати. Стив каза, че на прозорците имало дори капаци. Според един от съседите миналата седмица госпожа Локър наела един младеж да ги постави.
— Да. Пийт Съливан, раздавачът на вестници. Видях го да прави това.
— Мистерии от криминален роман. Преди да тръгна за съда за срещата си с теб, пристигнаха предварителните резултати от аутопсията. Хвърлих им един поглед. Мей Локър е починала от сърдечен удар. Засега смятаме онзи, който се е обадил на 911, за смахнат, а инфарктът — за причинен от емфизема на жената.
— С други думи, случайно съвпадение.
Този извод можеше да му спести много неприятности, но Ралф долови съмнение в собствения си глас.
— Да, и на мен не ми харесва. Нито на Стив. Затова запечатахме къщата. Щатските съдебномедицински експерти ще я огледат от горе до долу. Вероятно ще започнат утре. Междувременно госпожа Локър беше откарана в Огъста за нова аутопсия. Кой знае какво ще излезе. Понякога резултатите са смайващи. Ще останеш изненадан.
— Предполагам.
Лийдекър хвърли клечката за зъби в кошчето, за миг сякаш се замисли, после лицето му се проясни.
— Хей, хрумна ми нещо. Да накарам някой да направи запис на онова телефонно обаждане и да ти го пусне. Може да познаеш гласа. Кой знае? Случвали са се и по-странни неща.
— Предполагам — повтори Ралф и се усмихна неспокойно.
— Както и да е, Ътърбек се занимава със случая. Хайде, ще те изпратя.
В коридора детективът отново изпитателно изгледа Ралф, който се почувства много по-неудобно, защото нямаше представа какво означава това. Ореолите пак бяха изчезнали.
Опитът му да се усмихне претърпя неуспех.
— Какво има? Да не би нещо да виси от носа ми?
— Не. Удивен съм колко добре изглеждаш след вчерашното преживяване. Особено в сравнение с начина, по който изглеждаше миналото лято… — Ако се дължи на пчелния восък, ще си купя цял кошер.
Ралф се засмя така, сякаш това беше най-забавното нещо, което бе чувал.
2.
1:42 след полунощ, вторник сутринта.
Ралф седеше на креслото и наблюдаваше как около уличните лампи се вие мъгла, Полицейските ленти висяха унило пред къщата на Мей Локър.
Беше спал само два часа и отново му бе хрумнало, че е по-добре да умре. Тогава нямаше да страда от безсъние. Край на дългото чакане на зората в омразното кресло. Край на дните, в които сякаш гледаше света през невидим щит като в едновремешните телевизионни реклами за паста за зъби. Тогава телевизията беше новост, косите му още не бяха побелели и винаги заспиваше пет минути, след като се бяха любили с Каролин.
„А хората продължават да ми казват, че изглеждам добре. Това е най-странното от всичко.“
Само че не беше така. Като се имаха предвид някои от нещата, които бе видял напоследък, хорските приказки бяха на последно място в списъка му на чудатости.
Отново се вторачи в къщата на Мей Локър. Според Лийдекър вратата е била заключена, но бе видял двамата дребни плешиви лекари да излизат от дома й, по дяволите.
Ала наистина ли ги беше видял?
Опита се да си припомни предишната нощ. Седеше на същото кресло, държеше чаша чай и си мислеше: „Представлението може да започва.“ И тогава видя онези дребни плешиви копелета да излизат от къщата на Мей Локър.
Дали не грешеше? Всъщност погледът му беше насочен към „Червената ябълка“. С крайчеца на окото си долови някакво движение и обърна глава да провери дали не е Розали. И в същия миг съзря дребните плешиви доктори, които стояха на верандата на Мей Локър. Вече не беше напълно сигурен дали е видял външната врата да се отваря — може би само бе предположил това. И защо не? Но онези двамата не бяха дошли по алеята пред къщата.