„Не можеш да бъдеш сигурен в това, Ралф.“
Можеше. В три часа сутринта Харис Авеню представляваше лунен пейзаж — би забелязал и най-малкото движение, появило се в полезрението му.
Бяха ли излезли доктори № 1 и 2 от външната врата? Колкото повече мислеше за това, толкова по-силни съмнения го обземаха.
„Какво стана после, Ралф? Може би се появиха от невидимия щит? Или са минали през вратата като призраци?“
Най-безумната идея беше, че това му се струваше най-правдоподобно.
„Какво? Минали са през шибаната врата? О, Ралф, ти се нуждаеш от помощ. Трябва да поговориш с някого за онова, което става с теб.“
Да. Беше убеден в това — трябваше да се изповяда някому, преди да се е побъркал. Но на кого? Най-добре на Каролин, но тя беше мъртва. Лийдекър? Проблемът с него беше, че вече го бе излъгал за анонимното обаждане в полицията. Защото истината би прозвучала налудничаво. Все едно се бе заразил с параноята на Ед Дипно. И не беше ли това всъщност най-вероятното обяснение?
— Не е така — прошепна Ралф. — Бяха действителни. И ореолите също.
„Обратният път до Рая е дълъг, миличък… И докато вървиш натам, пази се от златисто-зелените следи на човека в бяло.“
Да разкаже на някого. Всичко. Да. Трябваше да го направи, преди Лийдекър да е прослушал записа и да му поиска обяснение. Да пита защо Ралф е излъгал и какво всъщност знае за смъртта на Мей Локър.
Да каже на някого. Всичко.
Но Каролин беше мъртва, Лийдекър — почти непознат, Хелън се криеше под крилото на „Женска солидарност“, а Лоуис Шаси вероятно клюкарстваше с приятелките си. Кой оставаше?
Отговорът се изясни в момента, в който формулира въпроса, но Ралф все още изпитваше изненадващо нежелание да говори с Макгавърн за онова, което ставаше с него. Спомни си деня, когато бе видял Бил да плаче за стария си приятел и наставник Боб Полхърст. Ралф се бе опитал да му каже за ореолите, ала Макгавърн сякаш не го чу — беше твърде зает да прелиства овехтелия сценарий „Колко е гадно да си стар“.
Ралф се досети за иронично повдигнатата му вежда. За неизчерпаемия му цинизъм. За продълговатото и винаги мрачно лице. За асоциациите с литературата, които обикновено караха Ралф да се усмихва, но и често го оставяха с чувството, че е недостатъчно образован. Пък и отношението на Макгавърн към Лоуис — снизходително и дори малко жестоко.
И все пак всичко това не беше справедливо и той го знаеше. Бил умееше да проявява доброта и — вероятно далеч по-важното в случая — разбиране. Познаваха се от двайсет години и през последните десет от тях живееха в една и съща сграда. Макгавърн беше един от хората, които носеха ковчега на Каролин и ако Ралф не можеше да му разкаже какво става с него, на кого тогава?
На никого.
ДЕСЕТА ГЛАВА
1.
Мъглата около уличните лампи изчезна, когато първите слънчеви лъчи озариха небето от изток, а в девет часа денят бе ясен и топъл — може би началото на още едно кратко циганско лято. Ралф слезе долу веднага щом свърши предаването „Добро утро, Америка“. Беше решил да каже на Макгавърн какво става с него (или поне колкото се осмелеше), преди да се е отказал. Застана пред вратата на апартамента на долния етаж и чу плискане на вода от душа и за щастие далечния глас на Макгавърн, който пееше „Оставих сърцето си в Сан Франциско“.
Ралф излезе на верандата, бръкна в задните си джобове и с наслада въздъхна. Нямаше нищо по-хубаво от октомврийската слънчева светлина и той усещаше как нощните му неволи сякаш изчезват. Несъмнено щяха да се върнат, но засега всичко беше наред. Вярно, че беше уморен и му се виеше свят, ала не се чувстваше зле. Денят беше повече от хубав, направо великолепен и той се съмняваше дали до месец май щеше да има такъв приятен ден. Реши, че ще бъде глупаво, ако не се възползва от него. Една разходка по Харис Авеню, до разклона и обратно, щеше да продължи половин час или четирийсет и пет минути, ако срещнеше някого, с когото да побъбри, а дотогава Бил щеше да е изкъпан, избръснат, сресан и облечен. И готов да го изслуша, ако на Ралф му провървеше.
Отиде чак до поляната за пикник пред оградата на летището, без да признава пред себе си, че се надява да срещне стария Дор. Можеше да поговорят за поезия — за Стивън Добинс — или за философия.
Ата Дорънс не беше на поляната за пикник. Там бе само Дон Вийзи, който държеше да обясни защо Бил Клинтън се представя ужасно като президент и защо би било много по-добре за Съединените щати, ако народът бе избрал финансовия гений Рос Перо. Ралф, който беше гласувал за Клинтън и мислеше, че човекът се справя много добре, дълго слуша от учтивост, после каза, че има час при бръснаря. Това беше единственото, което успя да измисли за толкова кратко време.