— И още нещо! — извика след него Дон. — Нахаканата му съпруга. Жената е лесбийка. Познавам ги отдалеч, И знаеш ли по какво? По обувките. Те са тайният знак, по който се отличават.
— До скоро виждане, Дон — промълви Ралф и ускори ход. Беше изминал около четиристотин метра надолу по хълма, когато денят безшумно избухна около него.
2.
Случи се, докато минаваше покрай къщата на Мей Локър. Той се закова на място и се втренчи в Харис Авеню с широкоотворени и невярващи очи. Дясната му ръка се вкопчи в гърлото, а челюстта му увисна. Приличаше на човек, който получава сърдечен удар, но докато сърцето му, изглежда, беше наред — поне засега — Ралф чувстваше, че наистина преживява някакъв удар. Не беше подготвен за онова, което виждаше. Но и едва ли нещо би могло да го подготви за тази гледка.
Отново виждаше загадъчния свят на ореолите и този път там имаше много повече неща, отколкото можеше да си представи… Толкова много, че за миг се зачуди дали е възможно човек да умре от претоварване на зрителните възприятия. Харис Авеню представляваше ярко осветена страна на чудесата, изпълнена с разноцветни сфери, конуси и полумесеци. Дърветата горяха като факли, а небето беше невероятно синьо.
Телефонните кабели в западната част на Дери бяха все още над земята и Ралф впери очи в тях, смътно съзнавайки, че е затаил дъх и трябва отново да започне да диша, ако не иска да умре. По черните жици бързо пробягваха мълниевидни жълти спирали. От време на време проблясваше някоя вертикална червена или зелена светкавица, която се разпространяваше едновременно и в двете посоки, заличаваше за миг жълтите спирали и после избледняваше.
„Виждаш как хората говорят по телефона — вцепенен помисли той. — Знаеш ли това, Ралф? Леля Сади от Далас бъбри с любимия си племенник, който живее в Дери. Един фермер от Хейвън приказва с търговеца, от когото купува части за трактора си. Някакъв свещеник се опитва да помогне на свой енориаш, който има неприятности. Това са гласове и аз мисля, че ярките светкавици и проблясъци се излъчват от хора, които изпитват силни емоции — любов или омраза, щастие или ревност.“
Ала той усещаше, че онова, което вижда и чувства, не е всичко. Отвъд този поток от възприятия го очакваше един друг свят, пред който всичко пред очите му избледняваше. И ако наистина имаше още разноцветни сияния, как щеше да издържи, без да полудее? Нямаше да помогне дори ако затвореше очи. Съзнаваше, че вижда всичко това предимно заради дългогодишното си убеждение, че зрението е основното възприятие. Но пред него ставаше много повече.
Затвори очи… ала продължи да вижда Харис Авеню. Клепачите му сякаш бяха от стъкло. Единствената разлика беше, че обичайните цветове бяха сменили местата си и създали един свят, който приличаше на негатив на цветна снимка. Дърветата вече не бяха оранжеви и жълти, а неестествено яркозелени. Асфалтът се бе превърнал в широк бял път, а небето — в изумително червено езеро. Ралф отново отвори очи. Беше почти сигурен, че ореолите ще са изчезнали, но светът продължаваше да се взривява от багри, движения и звуци.
„Кога започнах да ги виждам — зачуди се Ралф и бавно тръгна надолу по хълма. — Кога започнаха да се появяват плешивите докторчета?“
Но всъщност нямаше лекари, нито ангели или дяволи, надзъртащи от решетките на каналите. Имаше само…
— Гледай къде вървиш, Робъртс.
Думите — груби и обезпокоителни — сякаш бяха… материални — все едно да прокараш ръка по дъбовата ламперия на някое старо абатство или замък. Ралф спря и видя госпожа Перин. Жената беше скочила от тротоара, за да не я блъсне и прегази като валяк, и стоеше, затънала до глезените в листа, държеше пазарската си чанта в едната ръка и гневно гледаше Ралф, свъсила прошарените си вежди. Ореолът около нея беше тъмносив, като на униформите на военните от академията Уест Пойнт.
— Пиян ли си, Робъртс? — строго попита тя и изведнъж изобилието от цветове и усещания изчезна.
Пред очите на Ралф отново се появи Харис Авеню такова, каквото си беше — задрямало в прекрасното делнично утро в средата на есента.
— Пиян? Аз? Съвсем не. Трезвен съм като съдия. Честна дума.
Той й протегна ръка. Госпожа Перин, която минаваше осемдесетте, но изобщо не се предаваше на възрастта, го изгледа подозрително. „Не ти вярвам, Робъртс — казваха сивите й очи. — Изобщо не ти вярвам…“ Тя се качи на тротоара без помощта на Ралф.