— Извинявайте, госпожо Перин. Бях се замислил.
— Наистина. Блееше с увиснала челюст. Приличаше на идиот.
— Съжалявам — повтори той и прехапа език, за да не прихне да се смее.
— Хм — изсумтя старицата и го изгледа от главата до петите като сержант от флотата, който инспектира новобранец. — Ризата ти е скъсана под мишницата, Робъртс.
Ралф вдигна ръка и погледна. Любимата му карирана риза наистина беше скъсана. През разпрания шев се виждаше превръзката с петното засъхнала кръв и кичур заплетени косми. Бързо спусна ръка и усети, че се изчервява.
— Хм — пак изсумтя госпожа Перин, изразявайки всичко, което мислеше за Ралф Робъртс. — Донеси ми я, ако искаш. И ако имаш нещо друго за кърпене. Още ме бива с иглата, да знаеш.
— О, разбира се. Обзалагам се, че ви бива, госпожо Перин.
Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти си един дърт подмазвач, Ралф Робъртс, но предполагам, че не можеш да се промениш“, после добави:
— Но не следобед. Тогава помагам да приготвят вечерята в приюта за бездомни и да я сервират в пея. Служа на Бога.
— Да, сигурен съм…
— На небето няма да има бездомни, Робъртс. Бъди сигурен. Нито скъсани ризи. Но докато сме тук, трябва да се спогаждаме и да си помагаме. Това е наш дълг. — „И аз се справям отлично“ — твърдеше изражението й. — Донеси всичко, което имаш за закърпване, Робъртс. Но някоя сутрин или вечер. Не чакай специална покана, обаче не идвай след осем и половина. Лягам си в девет.
— Много сте любезна, госпожо Перин — каза Ралф и отново прехапа език.
Съзнаваше, че скоро този номер ще се изтърка — веднага щом се изправеше пред дилемата да се разсмее или да се пръсне.
— Съвсем не. Това е мой дълг като християнка. Пък и Каролин ми беше приятелка.
— Благодаря. Онова, което се случи с Мей Локър, е ужасно, нали?
— Не. Бог е пожелал така.
И преди Ралф да успее да каже нещо, тя го отмина.
Гръбнакът й беше толкова мъчително изопнат, че Ралф изпита болка само като я гледаше.
Направи няколко крачки и не се сдържа. Облегна се на телефонния стълб, притисна ръка до устата си и започна да се смее, колкото е възможно по-тихо, докато от очите му потекоха сълзи. Когато истеричният пристъп премина, вдигна глава и огледа улицата с внимателни, любопитни и насълзени очи. Не видя нищо, което другите хора да не могат да видят, и се успокои.
„Но всичко онова ще се върне, Ралф. Знаеш го.“
Да, но по-късно щеше да мисли за това. Сега трябваше да поговори с Бил.
3.
Когато най-после Ралф се върна от изумителното си пътешествие по улицата, Макгавърн седеше на верандата и лениво прелистваше сутрешния вестник. Ралф тръгна по алеята към къщата и в същия миг стигна до внезапно решение. Няма да сподели всичко с Бил. Едно от нещата, които със сигурност щеше да пропусне, щеше да бъде извънземният вид на двамата мъже, излизащи от къщата на госпожа Локър.
Макгавърн вдигна глава.
— Здравей, Ралф.
— Здрасти, Бил. Може ли да поговорим?
— Разбира се.
Макгавърн затвори вестника и внимателно го сгъна.
— Вчера най-после са закарали моя стар приятел Боб Полхърст в болницата.
— Мислеше ли, че това ще стане по-рано?
— Да. Всички смятаха така. Той ни заблуди. Всъщност състоянието му сякаш се подобряваше — поне пневмонията — но после пак се влоши. Вчера по обед е спрял да диша и племенницата му помислила, че ще умре, преди да дойде линейката. Ала той прескочил трапа и сега, изглежда, отново се стабилизира. — Макгавърн погледна към улицата и въздъхна. — Мей Локър хвърля топа посред нощ, а Боб продължава да пърха. Странно нещо е животът, а?
— Да.
— Какво искаше да ми кажеш? Да не си решил най-сетне да направиш предложение на Лоуис? Искаш ли един бащински съвет как да го сториш?
— Нуждая се от съвет, но не относно любовния ми живот.
— Изплюй камъчето — сприхаво го подкани Макгавърн.
И Ралф го направи — доволен и успокоен от мълчаливото внимание на Макгавърн. Отново разказа всичко, което Бил вече знаеше — за инцидента между Ед и шофьора на камиона през лятото на 1992 и бръщолевенията на Дипно в деня, когато преби Хелън, задето е подписала петицията. Докато говореше, започна да чувства по-силно от всякога, че между странните неща, които ставаха с него, има връзка. Почти осезаема.
Разказа на Макгавърн за ореолите, но не и за безмълвния катаклизъм, който преживя преди малко повече от половин час, макар че това беше повече, отколкото имаше желание да сподели — поне засега. Бил знаеше за нападението на Чарли Пикъринг и че Ралф е предотвратил много по-сериозно нараняване, използвайки спрея, подарен му от Хелън и приятелката й. Но сега Ралф призна нещо, което бе премълчал в неделя вечерта — как флаконът като по чудо се бе озовал в джоба на якето му. Само дето подозираше, че магьосникът е бил старият Дор.