— Да, но…
— Поне така се надявам — каза Макгавърн и изведнъж се състари и заприлича на голям отровен гущер. После насочи пръст срещу Ралф. — Не съм глупак и уважавам тайната на изповедта. На лицето ти току-що пролича, че ти не си сигурен по този въпрос, и това не ми харесва.
— Извинявай. — Ралф беше смаян от изблика на съседа си. Бил го изгледа, а напуканите му устни се разтегнаха и оголиха твърде големите протези, после кимна.
— Добре. Приемам извинението. Не можеш да спиш и трябва да се съобразявам с това. Аз пък не мога да прогоня Боб Полхърст от мислите си — тежко въздъхна той. — Виж какво, ако искаш, няма да се обаждам на брата на Мей…
— Не, не — възрази Ралф.
Единственото му желание беше да върне часовника десетина минути назад, за да не започва целия този разговор. После му хрумна да каже нещо, което Бил Макгавърн със сигурност щеше да оцени.
— Съжалявам, че се усъмних в дискретността ти.
Макгавърн се усмихна — отначало насила, сетне лицето му засия.
— Сега знам какво те държи буден — в главата ти са все такива глупости. Не мърдай оттук и мисли за приятни неща — за хипопотами, както обичаше да казва майка ми. Ей сега ще се върна. Може и да не го намеря. Сигурно е зает с погребението. Искаш ли да прегледаш вестника, докато чакаш?
— Разбира се. Благодаря.
Бил му даде навития на руло вестник и влезе в къщата. Ралф погледна първата страница. Заглавието гласеше: „Привържениците на «Право на избор» и на «Право на живот» са готови за пристигането на активистката.“ Статията беше придружена със снимки. На едната имаше пет-шест млади жени, които изработваха плакати с надписи: „Телата са наши и изборът е наш“ и „В Дери настъпва нов ден“. Другата показваше демонстранти, протестиращи пред „Женска солидарност“. Не носеха лозунги и не се нуждаеха от тях, защото черните мантии с качулки и косите, които носеха, казваха всичко.
Ралф въздъхна, пусна вестника на люлеещия се стол и погледна към Харис Авеню. Хрумна му, че Макгавърн може би говори по телефона с Лийдекър вместо с Лари Перо и в момента двамата се съвещават какво да правят със смахнатия дърт лунатик Ралф Робъртс.
„Помислих, че би искал да знаеш кой се е обадил онази нощ на 911, Джони.“
„Благодаря, професоре. Ние бяхме сигурни, но е хубаво да получим потвърждение. Мисля, че той е безобиден. Всъщност дори го харесвам.“
Ралф се опита да прогони мисълта на кого се обажда Бил. Беше по-лесно да седи неподвижно и да не мисли за нищо, дори за хипопотами. Да гледа как камионът с бира „Будвайзер“ бавно влиза в паркинга на „Червената ябълка“ и шофьорът спира да поздрави колегата си от микробуса, разнасящ вестници и списания, който току-що бе оставил седмичната си доставка и потегляше. Да наблюдава как облечената в яркочервено есенно палто, възрастна Хариет Бениган, пред която госпожа Перин изглеждаше като девойка, е излязла на сутрешната си разходка и върви приведена над бастуна си. Да гледа как едно момиченце в джинси, широка бяла фланелка и огромна мъжка шапка скача на въже на обраслия с трева тротоар между пекарната и солариума. Да съзерцава равномерните движения на малките ръце и да слуша безкрайно повтарящия се монотонен напев: „Едно, две, три, гъската вино пи…“
Част от съзнанието му с изумление установи, че той е на път да заспи, както си седи на верандата. В същото време ореолите отново се появиха и изпълниха света около него с приказни цветове и движения. Прекрасно, но…
… но нещо не беше наред. Какво?
Момичето, което скачаше на въже. Обутите в джинси крака сновяха нагоре-надолу като игла на шевна машина. Сянката подскачаше до детето върху напукания асфалт на обраслата с трева и слънчогледи уличка. Въжето се въртеше…
Не, фланелката не беше твърде широка за момичето. Фигурата беше облечена в рокля — бяла, като престилките на актьорите в старите телевизионни лекарски сериали.
Едно, две, три, гъската вино пи.
Маймуната дъвче тютюн на лифта за ски…
Облак засенчи слънцето и денят бе помрачен от зловеща зелена светлина, която сякаш го погълна. Кожата на Ралф първо се смрази, после настръхна. Подскачащата сянка на момичето изчезна. Очите му се насочиха към него и той видя, че това не е дете. Съществото, което се бе вторачило в него, беше мъж, висок около метър и двайсет. Отначало Ралф бе помислил закритото от шапката лице за детско, защото кожата беше гладка, без нито една бръчка. Въпреки това изражението беше недвусмислено — то излъчваше омраза и злоба, каквито човешкото въображение не можеше да си представи.