— Аз те обичам. — Той пристъпи по-близо към нея, докато говореше. Тези очи почти я хипнотизираха. — Можеш да бъдеш единствената. Заедно можем да направим всичко, да бъдем всичко. Ти ще продължаваш да се връщаш при мен. Аз ще продължавам да слушам и да чакам. Ще бъде точно както преди. Отново и отново.
Подаде й цветята.
Чуха шума едновременно. Грейс видя Ренок на вратата. Кръвта се стичаше по лицето му от раната, направена от куршума на Джерълд. Полицаят се бе подпрял и се опитваше да се задържи изправен.
Джерълд се обърна. Устните му се изкривиха. Насочи пистолета си, но Грейс стреля първа.
— Какво става тук, по дяволите?
Бен и Ед ускориха крачките си, когато видяха как Лоуенщайн се опитва да разбие външната врата.
— Отидох да занеса лешници на Билингс и да му кажа, че всичко вече приключи. Когато се върнах, врата й беше заключена.
Мигом тримата извадиха оръжията си и когато влязоха, се разделиха. Ед видя кръвта. Погледът му проследи следата й към горния етаж. Вече се бе насочил нагоре, когато чуха изстрела.
Сърцето му спря да бие. Краката му сами тичаха по стълбите. Чу някой да вика дрезгаво името на Грейс, но не разбираше, че викът идва от собствената му уста. Натъкна се на Ренок и го подмина. Беше готов да убива, беше изпълнен с желание да убива.
Грейс се бе изхлузила до пода, с гръб, опрян на леглото. Все още държеше пистолета в ръката си. Лицето й беше като платно, а очите й — потъмнели и замаяни. Но дишаше. Ед смачка с подметката си карамфилите, когато се насочи към нея.
— Грейс? — Докосна я. Хвана раменете й, милваше лицето й, косата й. — Грейс, искам да ми кажеш нарани ли те! Погледни ме, кажи нещо, Грейс. — Докато й говореше, взе пистолета от ръцете й.
— Беше толкова млад. Просто не можеш да повярваш колко е млад. Донесе ми цветя. — Втренчи се в Ед, когато той закри от погледа й проснатото на няколко стъпки от нея тяло. — Каза, че ме обича. — Когато започна да се задъхва, той се опита да я привлече към себе си, но тя го задържа настрана. — Не. Добре съм. Добре съм.
Лоуенщайн вдигна телефонната слушалка.
— Според Ренок ти си му спасила живота. Държала си се като професионалист.
— Да. — Грейс подпря главата си с ръка. — Ед, наистина съм добре. Но не мисля, че мога да стана без нечия помощ.
— Облегни се на мен — прошепна той. — Само малко.
Тя отпусна глава на раменете му.
— Добре.
— Момче, няма да можеш да се оправиш. — Бен се беше навел над Джерълд. Беше видял раната и знаеше, че въпреки че Лоуенщайн беше извикала вече Бърза помощ, това нямаше да му помогне. — Ако има някакъв товар, който искаш да свалиш от плещите си, сега е моментът.
— Не се страхувам да умра — каза Джерълд. Той не чувстваше болка. Затова изживяването му беше още по-сладко. — Това е върховно блаженство. Дезире го знае. Тя вече го е преживяла.
— Ти ли отне живота на Дезире и Роксана?
— Аз им дадох най-доброто. — Джерълд погледна и видя лицето на Дезире, надвесено над него. — Дезире!
Въпреки че Ед се опита да я дръпне настрана, Грейс остана и продължи да се взира в Джерълд. Тя бе искала този миг и щеше да го носи със себе си до края на своя живот. Искала беше справедливост, но в този момент не беше сигурна какво точно значи това.
— Ще се върна — каза й Джерълд. — Ще чакам. Помни. — Устните му се изкривиха, преди да умре.
— Ела долу, Грейс. — Ед я избута от стаята.
— Мислиш ли, че някога ще разберем защо? Защо?
— Трябва да се научиш да бъдеш удовлетворена и от отговорите, които не намираш. Седни. Ще ти сипя малко бренди.
— Няма да откажа. — Седна. Подпря лакти на коленете си и постави лицето си в дланите. — Казах му, че не искам да го нараня. Бог ми е свидетел, че наистина го мислех. Като го видях, като разбрах как е станало всичко, вече не го мразех толкова много.
— Ето ти питието.
— Благодаря. — Успя да отпие малка глътка, а след нея една наистина голяма глътка. — И така… — Тя подсмръкна и си почеса носа с опакото на ръката. — Как мина денят ти?
Ед я погледа известно време. Цветът й бе започнал да се връща, а ръката й не трепереше. Твърда жена, помисли си той. Тя е много твърда. Наведе се към нея и взе чашата от ръцете й. Грейс разтвори ръце и той я притисна към себе си.
— О-о, Ед! Никога повече не искам да се чувствам така изплашена, никога.
— И аз също.
Обърна към него глава, така че да може да притисне устните си към врата му.
— Ти трепериш?
— Не, това си ти.
Засмя се и се притисна още по-силно към него.
— Няма значение.
Бен се поколеба на вратата, после се изкашля и влезе.
— Чупка, Парис — озъби му се Ед.
— Само една минута. Виж, Грейс, имаме показанията на Ренок, така че няма да има нужда да бързаш с твоите. Ще оттеглим хората си оттук колкото е възможно по-бързо и ще ви оставим най-сетне сами.