— Видяхте ли кой караше колата?
— О-о, господи, не. Очите ми не са вече като на младини.
— Видяхте ли марката на колата?
— О-о, момче, аз едва ли бих видяла и слон в съседния двор. — Старицата отново сложи очилата си и той с изненада видя втренчения й поглед. — Аз имам усещанията си, чувствата. Тази кола предизвика у мен лоши чувства. Смърт. О, да, аз изобщо не се изненадах, като чух новината по радиото тази сутрин.
— Госпожо Клепингер, можете ли да си спомните кой ден забелязахте колата?
— Времето не означава нищо. Всичко е един цикъл. Смъртта е обикновено природно явление и много временна. Тя ще се върне отново и може би най-после ще бъде щастлива.
Бен затвори входната врата зад себе си и пое дълбоко въздух.
— Господи, каква миризма! — Внимателно опипа с ръка бедрото си. — Помислих си, че това малко копеле ме е издрало до кръв. — Докато крачеше към колата, напразно се опитваше да изчисти панталоните си от котешките косми. — Какво мислиш за нея?
— Изглежда, си е загубила ума при Виксбург. Но може и да е видяла кола. — Погледна към къщата и забеляза, че от няколко прозореца може да се наблюдава улицата. — Но колата може и да е карала след Брийзуд, а може и да не е. И в двата случая това не означава нищо.
— Аз ще карам. — Бен седна на мястото на шофьора. — Искаш ли да спрем за малко? — попита, като кимна с глава към къщата на Брийзуд. — Или ще я чуеш по-късно?
— Ще се обадя по-късно. Вероятно има нужда да остане известно време насаме с родителите си.
Грейс настойчиво наливаше на майка си чай с малко коняк в него. Държеше баща си за ръка. Плакаха заедно, докато просто не им останаха сили за повече. Имаха нужда от това. Грейс ги излъга. Каза им, че Катлин е била на път да започне нов живот. Не спомена изобщо за хапчетата или за овладяната горчилка. Грейс знаеше нещо, което Катлин надали би разбрала — че родителите й възлагаха големи надежди на по-голямата си дъщеря.
Винаги бяха смятали Катлин за по-уравновесената, за дъщерята, на която можеха да разчитат. А за Грейс мислеха с усмивка и се забавляваха с историите й. Радваха се на творческите й способности, но не ги разбираха. Изгодният брак на Катлин, красивият й съпруг, синът й бяха неща, които лесно можеха да разберат.
Наистина нейният развод ги разтърси. Но те бяха родители, любещи родители, и вярваха, че един ден нещата ще се оправят и дъщеря им отново ще се събере със семейството си.
Сега трябваше да приемат факта, че това никога няма да стане. Трябваше да погледнат истината в очите и да осъзнаят, че по-голямата им дъщеря, тази, на която възлагаха надеждите си, е мъртва. А това е прекалено много за тях, мислеше си Грейс. Повече от прекалено.
Затова изобщо не им спомена за променящите се настроения на Кет, за валиума, нито за обидата, която разяждаше сестра й отвътре.
— Беше ли щастлива тя тук, Грейс? — Луис Маккейб се беше сгушила до съпруга си и късаше вестника на малки парчета.
— Да, мамо. — Грейс вече не знаеше колко пъти бе отговорила на този въпрос през последния час, но продължаваше да утешава майка си. Никога не я беше виждала да изглежда толкова безпомощна. През целия си живот Луис Маккейб бе тази, която вземаше решенията и ги изпълняваше. А баща й винаги бе до нея. Той беше този, който скришом пъхваше в ръката й по пет долара или пък почистваше, след като кучето направеше беля на килима.
А сега, като го погледна, Грейс сякаш за пръв път видя колко е остарял. Косата му беше оредяла. Беше почернял от часовете, прекарани в градината. Лицето му все още бе пълно. Мислеше си, че е човек в разцвета на силите си, здрав, енергичен. Сега раменете му се бяха смалили, а жизнеността в очите му беше изчезнала.
Искаше й се да прегърне родителите си, които бяха направили всичко, за да тръгне добре животът й. Искаше й се да върне времето назад и те отново да са млади, да живеят в красивата си къща в края на града с пухкавото куче.
— Канихме я да дойде и да поседи във Фоникс — продължи Луис, като бършеше очи с крайчеца на кърпичката си. — Мич говори с нея. Тя винаги беше слушала баща си. Но този път не го послуша. Толкова се радвахме, когато й дойде на гости. Тези неприятности, които имаше, ни измъчваха. Бедният малък Кевин. — Затвори очи и здраво стисна клепачи. — Горкичкият малък Кевин.