— Кога ще можем да я видим, Грейс?
Грейс стисна ръката на баща си и го гледаше напрегнато, докато той говореше. Той внимателно огледа стаята. Грейс си помисли, че иска да запечата в съзнанието си всичко, което бе останало от по-голямата му дъщеря. А в стаята имаше толкова малко неща от нея. Няколко книги, сребърна вазичка с цветя. Тя се обърна към него. Надяваше се, че не е забелязал колко студено, неприветливо е всичко наоколо.
— Може би тази вечер. Помолих отец Доналдсън да дойде следобед. Той е от старата енория. Мамо, ела горе, би могла да починеш малко, докато той дойде. Ще се почувстваш по-добре, когато поговориш с него.
— Грейс е права, Лу. — Той също беше забелязал. И той като нея имаше око за подробностите. Единственото нещо, от което лъхаше живот в тази стая, беше сакото на Грейс, небрежно хвърлено на облегалката на стола. Това го разстрои още повече, но не можеше да й го обясни. — Ще те заведа горе.
Луис тежко се облегна на съпруга си. Беше слаба и стройна, с тъмна коса. Грейс ги гледаше как се качват по стълбите. Разбра, че в скръбта си те оставяха нея за глава на семейството. Надяваше се, че ще има достатъчно сили да се справи с тази отговорност.
След дългия плач чувстваше празнотата в себе си. Беше уредила много неща, но все още имаше много работа. Знаеше, че когато скръбта отмине, родителите й ще намерят утеха в религиозната си вяра. А Грейс за пръв път в живота си се сблъскваше с истината, че животът невинаги е игра, която можеш да играеш с хладен и бистър ум. Оптимизмът не всякога можеше да бъде щит срещу най-лошото и приемането на нещата такива каквито са, невинаги беше достатъчно.
Никога не бе изпитвала толкова силни чувства нито в личния си, нито в професионалния си живот. Никога не бе смятала, че животът й е чаровен, но не разбираше тези хора, които вечно се оплакваха, че съдбата ги е ощетила. Всеки сам постига щастието си. Винаги беше мислила, че накрая човек намира правилния изход. Може да се разпали, може и да изругае, но накрая намира най-верния път.
Когато реши, че ще започне да пише, просто седна и го направи. Вярно е, че имаше талант, богато въображение и желание да работи, но също така твърдо вярваше, че ако човек иска нещо достатъчно силно, ще го постигне. Не е умирала от глад по мансардите, нито е преживявала творчески страдания. Не е изпадала в агониите на артиста. Просто изтегли спестяванията си и се премести в Ню Йорк. Работеше на час, за да си плаща наема, докато написа първия си роман — на един дъх, за три месеца.
Когато реши, че е време да се влюби, направи го по същия начин и със същата енергия. Нямаше колебания, нямаше съжаление. Опиваше се от чувствата, докато те съществуваха, а когато всичко свърши, просто си отиде, без сълзи и без взаимни обвинения.
Наближаваше тридесет години, но досега нищо не беше успяло да разбие нито сърцето й, нито мечтите й. Може би един-два пъти се беше почувствала разтърсена, но бе успяла да се овладее и отново да погледне напред. Сега за пръв път в целия си живот беше изправена пред стена, която не можеше да преодолее. Смъртта на сестра й не беше нещо, което можеше да промени, нещо, от което да намери изход. Не можеше да приеме убийството на сестра си като една от малките превратности на живота.
Имаше желание да крещи, да хвърля, да чупи. Ръцете й трепереха, когато вдигна чашите от масата. Ако беше сама, сигурно щеше да го направи. Нещо повече — сигурно би й олекнало. Но вместо това, опита да се овладее. Родителите й имаха нужда от нея. За пръв път в живота си имаха нужда от нея. И тя нямаше да ги изостави.
Когато звънецът на външната врата иззвъня, тя остави чашите и отиде да отвори. Ако отец Доналдсън идваше по-рано, биха могли първо да поговорят за погребението. Но когато отвори вратата, видя не отчето, а Джонатан Брийзуд Трети.
— Грейс. — Той й кимна, но не подаде ръка. — Мога ли да вляза?
Трябваше да се пребори с желанието си да тръшне вратата под носа му. Не го е било грижа за Катлин, когато е била жива, защо ще го е грижа сега, когато е мъртва? Не каза нищо, а отстъпи назад.
— Дойдох веднага щом научих.
— В кухнята има кафе. — Обърна му гръб и се запъти към хола. Спря пред кабинета на Катлин не само защото той сложи ръка на рамото й. По-скоро защото не искаше да се покаже слаба пред него.
— Тук?
— Да. — Задържа погледа си на лицето му достатъчно дълго време, за да забележи, че нещо пробягна по него. Скръб, отвращение, съжаление. Беше твърде уморена, за да я интересува. — Не си довел Кевин?