Той изведнъж си даде сметка, че може с часове да я наблюдава и това да го прави щастлив. Когато се улови, че се е втренчил в нея, започна да бърка салатата.
— Гладна ли си?
Тя вдигна глава и почти успя да се усмихне отново.
— Ние вечеряхме. Единственият начин да накарам родителите си да ядат е, като дам пример. Странно как подобни неща могат да сменят ролите в едно семейство. Какво е това?
Тя погледна към чашата, която Ед постави на масата.
— Сок от моркови. Искаш ли?
— Пиеш моркови? — Тя дори се засмя. — Имаш ли бира?
— Разбира се. — Той извади една бутилка от хладилника. Сети се за чаша и постави и нея на масата. А когато извади от шкафа пепелник, тя го погледна с благодарност.
— Ти си приятел, Ед.
— Да. Имаш ли нужда от помощ утре?
— Мисля че ще се оправя. — Грейс пренебрегна чашата и пи направо от бутилката. — Съжалявам, но трябва да те попитам открихте ли нещо?
— Не. Все още сме в началото, Грейс. Това изисква време.
Макар че кимна, тя също знаеше, че при такива случаи времето е враг.
— Джонатан е в града. Ще го разпитате ли?
— Да.
— Имах предвид дали ти ще го разпиташ? — Взе си цигара, докато той сядаше срещу нея. — Сигурна съм, че имате много добри ченгета във вашия участък, но би ли могъл ти да го направиш?
— Добре.
— Джонатан крие нещо, Ед. — Той не отговори и тя отново взе бирата си. Нямаше да й помогне, ако се отдадеше на истерията. Нямаше да може да обясни всичко онова, което занимаваше мислите й през целия ден. И освен това Ед, макар да е мил и състрадателен, нямаше да вземе на сериозно това, което му разкажеше, разгорещена от емоциите си.
Истината бе, че й се искаше да вярва, че Джонатан е виновен. Тогава нещата щяха да бъдат по-лесни и по-реални. Толкова по-трудно е, да мразиш някой непознат.
— Виж, знам, че не съм в най-добрата си форма. — Знам, че изхождам от предубеждението си към Джонатан. — Грейс си пое въздух, за да успее да продължи с равен тон. Гласът й беше спокоен и разумен. За разлика от Ед, тя не долавяше в него леките нотки на отчаяние. — Той крие нещо. Това не е просто интуиция, Ед. Ти имаш опит и наблюдаваш хората. Аз ги усещам. Така съм се родила, преценявам и разбирам хората. Не мога да го спра.
— Когато си твърде близко до нещо, виденията могат да изглеждат много реални, Грейс.
Тя настръхна. Притъпените й през последните двадесет и четири часа сетива се изостриха. Усети, че не може да овладее темперамента си.
— Добре. Точно затова те моля ти да говориш с него. Сам ще се убедиш. И тогава можеш да ми кажеш.
Ед бавно ядеше салатата си. Колкото повече продължеше разследването, толкова по-трудно щеше да стане.
— Грейс, не мога особено да те осведомя за работата си, не и за подробностите. Не бих могъл да ти кажа нищо повече от това, което управлението реши, че може да бъде предоставено на пресата.
— Но аз не съм някакъв проклет репортер. Аз съм й сестра. Ако Джонатан има нещо общо с това, което се е случило на Катлин, нима нямам право да разбера?
— Може би. — Очите му я гледаха много спокойно, но между тях вече имаше дистанция. — Аз нямам право да ти кажа каквото и да е, ако то не е официално.
— Разбирам. — Много бавно й много прецизно, нещо, което правеше само когато успяваше да овладее темперамента си, Грейс изтръска пепелта от цигарата си. — Сестра ми е била изнасилена и убита. Аз открих тялото й. Аз съм единственият човек, който би могъл да утеши родителите ни. Но полицаят казва, че разследването е секретно. — Стана. Усещаше, че е на ръба на нов пристъп на плач.
— Грейс…
— Не, не ми давай някое банално обяснение. Със сигурност ще те намразя за това.
Искаше й се да се успокои отново, докато го изчакваше.
— Имаш ли сестра, Ед?
— Да.
— Помисли си за това — каза тя, като се отправи към задната врата. — Кажи ми, какво биха означавали за теб процедурите на полицейския участък ако й се случеше нещо?
Когато вратата се затвори, Ед сложи настрана чинията си. Вдигна шишето с бира, което беше отворил на Грейс, и го пресуши на две глътки.
Глава 6
Джерълд не знаеше защо беше изпратил цветя на погребението й. Може би защото искаше да признае странната и неповторима роля, която бе изиграла в живота му. Освен това си мислеше, че ако я признае, ще успее да затвори тази страница и ще престане да мечтае за нея.
Вече търсеше някоя друга, която би слушал с часове и която би успяла отново да предизвика у него тези вълнения. Не се съмняваше, че ще я открие. Нито пък, че няма да я познае от една фраза, от една дума. Гласът щеше да му доведе жената, а тя — победата.