Имаше цветя. Погледна към кошницата и венеца. Дали само на нея й се струва, че при тези обстоятелства цветовете са противни и скверни? Би бил достатъчен букет гардении от хората, които някога са били част от живота на Катлин. Или от живота на госпожа Джонатан Брийзуд.
Грейс мразеше даже мириса на тези цветя в църквата, точно както мразеше белия ковчег, до който отказа да се приближи. Знаеше, че никога вече няма да може да слуша орган, без това да й напомня за смъртта.
Това бяха онези, церемониални неща, които мъртвите очакваха от живите. Или може би живите ги очакваха от мъртвите? Не можеше да разбере, но със сигурност знаеше, че когато й дойде времето, няма да има церемонии, нито приятели и близки, които с насълзени очи да се взират в това, което е останало от нея.
— Грейс.
Обърна се. Надяваше се мислите й да не са изписани върху лицето й.
— Джонатан. Ти си дошъл!?
— Разбира се.
За разлика от Грейс, той се приближи към ковчега и погледна към бившата си съпруга.
— Както виждам, искаш да запазиш образа й.
Грейс забеляза, че след думите й всички се обърнаха към него. Той погледна часовника си и каза:
— Страхувам се, че мога да остана само за службата. Имам среща с детектив Джаксън след един час. А после трябва да тръгвам към летището.
— За теб е добре, че си успял да вмъкнеш погребението на жена си в програмата си, нали? Не те ли притеснява това лицемерие? Катлин не означаваше нищо за теб.
— Не мисля, че времето и мястото са подходящи за подобен спор.
— Грешиш. — Хвана го за ръката, преди за успее да мине покрай нея. — Никога няма да има по-добро време, нито по-добро място за това.
— Ако продължаваш да ме притискаш, Грейс, ще чуеш неща, които би предпочела да не знаеш.
— Не те притискам. На мен просто ми призлява, като те гледам тук, играещ ролята на скърбящ съпруг, след всичко, което си й причинил.
Шушуканията го накараха да се реши. Хората шушукаха и хвърляха осъдителни погледи към него. Той хвана Грейс за ръката и я изведе навън.
— Предпочитам семейните разговори да се водят насаме.
— Ние не сме едно семейство.
— Да, би било глупаво да се преструваме, че някога сме имали добри чувства един към друг. Никога не си си правила труда да прикриваш своята неприязън към мен.
— Никога не съм вярвала във външния блясък и особено в твоите чувства. Катлин не трябваше да се омъжва за теб.
— Ето едно нещо, за което и двамата сме на едно и също мнение. Катлин не е трябвало да се омъжва изобщо. Тя едва ли би могла да бъде истинска майка и беше едно жалко подобие на съпруга.
— Как смееш!? Как смееш да стоиш тук и да ми говориш така? Ти си я унижавал, завирал си авантюрите си пред очите й.
— По-добре ли щеше да бъде, ако ги правех зад гърба й? — Джонатан се засмя и погледна към бряста, засаден при изливането на основите на църквата. — Смяташ ли, че това много я интересуваше? Ти си по-глупава, отколкото мислех.
— Тя те обичаше. — Гласът й беше пълен с омраза. Болеше я, болеше я много повече, отколкото предполагаше. Стояха на същото това стълбище, на което толкова често бяха стояли със сестра си. На Майската процесия в белите си рокли, на Великденската служба с жълтите си бонета. Толкова често бяха слизали и се качвали по тези стълби в детството си, а сега стоеше на тях сама. Музиката от органа се прокрадваше през открехнатата врата на църквата — тиха и печална. — Вие с Кевин бяхте целият й живот.
— Грешиш много, Грейс. Ще ти разкажа за сестра ти. Нея не я интересуваше никой. Тя нямаше чувства, не беше способна на тях. Не само физически, но и емоционално. Не даваше пет пари за моите авантюри, докато бях дискретен, докато не застрашаваха единственото нещо, на което действително държеше. Да бъде Брийзуд.
— Престани!
— Не, сега ще ме изслушаш. — Хвана я, преди да успее да избяга в църквата. — Тя беше двойствена не само по отношение на секса, а и спрямо всичко, което влиза в разрез с плановете й. Искаше син, един Брийзуд. И когато Кевин се роди, реши, че е изпълнила дълга си. За нея той беше по-скоро символ, а не дете.
Беше й толкова познато, това беше толкова близко до собствените и мисли, които с години се бяха трупали, че се засрами.
— Не е истина. Тя обичаше Кевин.
— Доколкото беше способна да обича. Кажи ми, Грейс, видяла ли си поне веднъж Катлин да направи някакъв спонтанен жест на обич, на привързаност към теб или към твоите родители?
— Катлин не демонстрираше чувствата си. Но това не означава, че не е изпитвала никакви чувства.
— Тя беше студена.
Грейс отдръпна глава назад, сякаш й бяха зашлевили плесница. Не се изненада, че го чува. Изненада се, защото си даде сметка, че тайно е споделяла това мнение през всичките тези години.