Джерълд не обичаше да му се натрапват. Не обичаше хората да го, гледат, защото ако го гледаха достатъчно продължително, можеха да открият някои от тайните му.
Много рядко се включваше в линията на „Фентъси“ през деня. Обичаше повече тъмнината. Въображението му бе по-богато в тъмното. Но след Дезире сякаш беше обладан от някаква натрапчива мисъл. Сложи си слушалките и се включи в терминала. Седеше и чакаше да чуе подходящия глас.
Познаваше гласа на Айлин. Той не му беше интересен. Беше прекалено делови. А другият, който говореше през нощта, също не беше подходящ. Беше прекалено младежки и морален. Никой от тях никога не обещаваше нищо.
Затвори очи и зачака. Все някога — беше сигурен в това, абсолютно сигурен — щеше да открие подходящия глас. И то много скоро.
Когато го откри, той беше на жена, наречена Роксана.
Глава 7
Зюмбюл. Грейс седна на стълбището пред къщата на сестра си и се загледа в розовите и бели цветове на зюмбюла. Беше благодарна, че ароматът им е лек и приятен. Достатъчно се бе наситила на благоуханията на цветя в този ден. Зюмбюлите изглеждаха по-различно — сигурни и надеждни, облегнати на пропукания бетон. Не й напомняха за белия ковчег и за риданията.
Не можеше повече да стои с родителите си. Мразеше се за това, но ги остави сами с безкрайните им чаши чай. Просто избяга. Имаше нужда от свеж въздух, слънце и самота. Трябваше да престане да скърби поне за час.
Мина кола и тя вдигна поглед. Няколко съседски деца се радваха на хубавото време, и караха велосипеди и скейтбордове надолу по улицата. Виковете им сякаш бяха повикът на лятото, което вече идваше. От време на време някое от тях поглеждаше към къщата с разширени, любопитни очи. Вече всички знаят, мислеше си Грейс, предпазливите родители са предупредили синовете и дъщерите си да стоят настрана от този дом. Ако къщата останеше празна за по-дълго време, тези деца, окуражавайки се едно друго, щяха да се промъкнат в нея, да се докоснат до забранения плод. Най-храбрите от тях може би щяха да се покатерят до прозореца и да проникнат вътре.
Къщата на духовете. Къщата на убийството. И дланите на децата ще се потят, сърцата им ще бият до пръсване, когато изтичат да разкажат на останалите какво са видели. Като дете тя беше правила същото.
Убийството е толкова вълнуващо нещо, как да устоиш?
Грейс знаеше, че в малките тихи домове надолу по улицата говорят за убийството на Катлин. Знаеше, че хората, които живееха в тях, ще си купят нови ключалки и ще ги поставят. По-внимателно ще проверяват затворени ли са вратите и прозорците. А като минат няколко седмици, ще забравят. В края на краищата това не беше се случило с тях.
Но тя нямаше да забрави. Грейс разтърка слепоочията си. Тя не можеше да забрави.
Когато позна колата на Ед, въздъхна с облекчение. До този момент не бе осъзнала, че чака именно него. И сега не искаше да си го признае. Стана, прекоси тревата и стигна почти до колата точно когато той излизаше от нея.
— Много работиш, детективе.
— Обиколихме района — каза той и дрънна с ключовете, преди да отвори багажника. От грима й беше останало само малко от спиралата на миглите. — Добре ли си?
— Засега. — Тя погледна назад към къщата. Майка й току-що бе запалила лампата в кухнята. — Ще закарам родителите си до летището утре сутринта. Като стоят тук, не се чувстват по-добре, нито пък аз мога да им помогна. Така че ги убедих да си тръгват. Те взаимно си дават кураж. — Прокара ръка по спортния си панталон и като не намери какво друго да направи с ръцете си, сложи ги в джобовете. — Знаеш ли, досега не бях разбрала колко здраво е тяхното семейство, колко здраво са свързани.
— При такива случаи помага, ако има на кого да се опреш.
— Мисля, че ще се справят… Те… те се примириха.
— А ти?
Грейс вдигна поглед към него и отново погледна настрани. Той прочете отговора в очите й. Примирението беше твърде далеч.
— Ще постоят вкъщи няколко дни и след това ще отидат до крайбрежието, за да видят Кевин, сина на сестра ми.
— Ти ще отидеш ли с тях?
— Не. Мислех за това, но… не сега. Не знам, струва ми се, че погребението ги успокои малко.
— А теб?
— Мразя го. Първото нещо, което ще направя, когато се върна в Ню Йорк, ще бъде да проуча как стоят нещата с кремирането. — Прокара и двете си ръце през косата. — Господи, звучи ужасно.
— Не, не е ужасно. Погребенията ни карат да се замислим за смъртта. Това е целта им, нали?
— Цял ден се опитвах да разбера каква е целта им. Мисля, че предпочитам начина, по който са го правили викингите. Пускат те в една горяща лодка надолу по морето. Мразя мисълта, че сестра ми е поставена в тази кутия. — Обърна се към него. Беше по-добре, много по-добре да мисли за децата, които играеха надолу по улицата, и за разцъфналите цветя. — Съжалявам. Излязох, за да се откъсна от тези мисли. Казах на родителите си, че ще се поразходя. Но май не отидох много далеч.