— Мога ли да ви помогна с нещо?
Когато се обърна към, човека, който я попита, Грейс разбра колко изопнати са нервите й. Полицаят беше младо момче, около двадесетгодишен, с тъмна коса и трапчинка по средата на брадичката. Тя се насили да не стиска толкова здраво чантата си.
— Трябва да се видя с детектив Джаксън.
— Той не е тук. — Трябваше му само минута, за да я познае. Не че четеше много книги, но беше видял снимката й в сутрешните вестници. — Госпожица Маккейб?
— Да.
— Може да го почакате или ако желаете, бих могъл да проверя дали капитанът е свободен.
Капитанът? Тя не познаваше капитана, нито това младо полицайче с трапчинка на брадичката. Искаше да види Ед.
— По-добре да почакам.
Полицаят се опитваше да балансира с две чаши сок и една дебела папка и затова й посочи с глава един стол в ъгъла. Грейс седна, сключи ръце върху чантата си и зачака.
Видя да влиза една жена. Красива блондинка, облечена в розова коприна. Не изглеждаше като човек, който си има работа с отдел „Убийства“. Прилича на делова жена или на съпруга на политик, реши Грейс, въпреки че не й стигнаха силите да продължи, както обикновено правеше, и да разгърне във въображението си нейната история. Отново погледна към коридора.
— Здравей, Тес! — поздрави я младият полицай от бюрото си. — Време беше вече тук да се появи някой от твоята класа.
Тя се усмихна и се отправи към него.
— Бен няма ли го?
— Навън е, прави се на детектив.
— Имам един свободен час и си помислих, че може да отидем да обядваме заедно.
— Не може ли аз да дойда?
— Съжалявам. Съпругът ми е ревнив полицай, който носи оръжие. Предай му, че съм се отбила.
— Ще се занимаваш ли със случая? Ще ни направиш ли психологически портрет на убиеца?
Тя се поколеба. Беше решила да го направи, дори веднъж беше подхвърлила за това на Бен. Той я беше погледнал мрачно. А и тя, като помисли за всичките случаи, с които беше заета напоследък, се отказа.
— Не мисля. Кажи на Бен, че ще взема нещо от китайския ресторант и към шест часа ще си бъда вкъщи. Шест и половина — добави тя.
— Някои хора имат страшен късмет.
— Кажи му и това.
Тръгна да излиза, но забеляза Грейс. Тес я позна по снимките от кориците на книгите й и от вестниците. Като лекар просто й беше невъзможно да си тръгне. Прекоси стаята и изчака Грейс да погледне към нея.
— Госпожица Маккейб?
Не, само не някоя почитателка сега, помисли си Грейс. Не тук и не сега. Тес видя как Грейс се отдръпна и й подаде ръка.
— Аз съм Тес. Тес Парис. Съпругата на Бен.
— О-о, здравейте!
— Ед ли чакате?
— Да.
— Изглежда и двете нямаме късмет. Искате ли кафе?
Грейс се поколеба, канеше се да откаже. Точно тогава в стаята влезе ридаеща жена.
— Синът ми е добро момче. Той е добро момче. Той се е защитавал. Не трябва да го държите тук.
Грейс наблюдаваше как помагат на жената да седне на стола, как една жена — полицай се навежда, над нея и я успокоява. И по двете имаше следи от кръв.
— Да — бързо отговори тя. — Бих искала.
Стана и тръгна към коридора. Тес извади монети от портмонето си и ги пусна в машината за кафе.
— Сметана?
— Не, предпочитам го черно.
— Добър избор. Сметаната обикновено се разпръсква по целия под.
Подаде първата чаша на Грейс. Да бъде внимателна и да проявява разбиране беше част от професията й. Това беше и част от собствената й същност. Тес забеляза, че пръстите на Грейс треперят и знаеше, че не може да й обърне гръб.
— Искаш ли да се поразходим навън? Денят е хубав.
— Добре.
Тес тръгна напред, излезе и се облегна на парапета. Приятно й беше да си спомни, че точно тук — в един дъжд, за пръв път срещна Бен.
— Вашингтон е най-красив през пролетта. Ще останеш ли по-дълго?
— Не знам. — Слънцето беше много силно, просто блестеше. Не беше го забелязала, когато идваше насам. — Трудно ми е да взимам решения.
— Това не е необичайно. След подобна загуба повечето от нас се чувстват в безтегловност за известно време. Когато отново си готова за нормален живот, нещата ще дойдат по местата си.
— Обичайно ли е да се чувстваш виновен?
— Виновен за какво?
— За това, че не си успял да го спреш?
Тес отпи от кафето и погледна разпръснатите жълти нарциси, които се полюляваха от вятъра.
— А можеше ли?
— Не знам. — Грейс си помисли за картичката, която носеше в чантата си. — Просто не знам. — С полуусмивка седна на стълбите. — Прилича на сеанс. Липсва ни само диванът.
— Понякога помага да поговориш с някой, който не е замесен.
Грейс обърна глава, заслони с ръка очите си.
— Ед каза, че си красива.
Тес се усмихна.