— Господи, погледни тези къщи! — Бен намали и подаде глава през прозореца на колата. — Знаеш ли как вървят местата тук? Четиристотин, петстотин хиляди. Тези хора имат градинари, които изкарват повече, отколкото ние с теб.
Ед погледна навън.
— На мен ми харесва повече там, където живея. Има си лице.
— Лице? — Бен изсумтя, докато прибираше главата си в колата. — Таксите тук са по-големи от нашата ипотека.
— Паричната стойност на една къща не я прави дом.
— Господи! Само погледни това място. Сигурно квадратният метър е четиридесет или петдесет хиляди.
Ед погледна, но изгледът не го впечатли. Архитектурата беше прекалено модерна, за да е по вкуса му.
— Не знаех, че се интересуваш от имоти.
— Не се интересувам. Е, поне не се интересувах досега. — Бен мина покрай храст бледорозови азалии. — Мисля си, че двамата с докторката рано или късно ще имаме нужда от едно местенце. Тя би могла да си го позволи. Но не и аз. Предполагам, че тук имат правила и за това в какъв цвят да е боклукчийската ти кофа. Доктори, лекари и счетоводители. — И внучки на сенатори, помисли си той, като се сети за произхода на съпругата си.
— И няма никакви плевели.
— Аз харесвам плевелите. Пристигнахме.
Спря колата пред една П-образна двуетажна къща с френски прозорци.
— Сигурно добре се плаща, за да се прикрият данъците.
— Счетоводителите са като полицаите — каза Ед. — Човек винаги има нужда от тях.
Бен влезе в алеята към мястото за паркиране и спря. Искаше му се да сложи за всеки случай някой камък под задното колело, но наблизо нямаше никакви камъни. Имаше три врати и те се почудиха коя да изберат. Решиха да влязат през средната. Отвори им жена на възраст, в сива рокля и бяла престилка.
— Бихме искали да видим господин Маркович, моля. — Ед й показа полицейската си значка. — Полиция.
— Господин Маркович е в офиса си. Ще ви покажа пътя.
От фоайето започваше широка стая в черно и бяло. Но обстановката беше твърде скована. На Ед му хареса само идеята за прозорци на тавана. Ще помисли за такива. Тръгнаха надясно. Стигнаха до една жена, която седеше зад абаносово бюро. Наоколо имаше кожени столове и глобуси.
— Госпожице Бес, тези господа са дошли да видят господин Маркович.
— Имате ли насрочена среща? — попита жената зад бюрото и ги изгледа с раздразнение.
Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш беше ровила в нея с пръстите си. Сега сложи молива зад ухото си и започна да се рови в бумагите на бюрото, за да открие тефтера с насрочените срещи. Телефонът зад нея упорито звънеше.
— Съжалявам, но господин Маркович е много зает. Не му е възможно да приема нови клиенти.
Бен извади полицейската си значка и я завря под носа й.
— О-о! — Тя се изкашля. — Ще проверя дали има възможност да ви приеме. Господин Маркович… — Бен и Ед чуха раздразнителния отговор, който последва. — Съжалявам, господин Маркович. Да, сър. Но тук има двама господа. Не, сър. Не съм свършила още със сметката на Берлин. Господин Маркович… господин Маркович, те са от полицията. — Каза последните думи много тихо, сякаш това бе тайна. — Да, сър. Сигурна съм. Не, сър. Добре.
— Господин Маркович ще ви приеме. През тази врата. — Тя вече беше изпълнила дълга си. Вдигна телефонната слушалка. — Тук Лоурънс Маркович и сие.
Ако имаше някакви съдружници, те не се виждаха. Маркович седеше сам в кабинета си. Беше мършав, плешив и с дебели стъкла на очилата. Бюрото му беше черно като това на секретарката му, но два пъти по-голямо. Върху него на купчини бяха натрупани папки. Имаше два телефонни апарата, поне дузина подострени моливи и два калкулатора. Лентите им падаха до пода. В ъгъла на стаята имаше машина за газирана вода. Пред прозореца беше закачена клетка за птички, в която се виждаше голям зелен дългоопашат папагал.
— Господин Маркович? — И двамата детективи показаха личните си карти.
— Да. Какво мога да направя за вас? — Той прокара дланта си по това, което беше останало от косата му, и стисна устни. Не беше излъгал Роксана за обратната си захапка. — Страхувам се, че в момента съм затънал до гуша в работа. Знаете коя дата сме днес, нали? Четиринадесети април. Всеки си трае до последния момент, а после очаква чудеса. Всичко, за което ги моля, е малко пресметливост и организираност. Не мога да направя отсрочки за всички. Зайчета, искат да извадя зайчета от вълшебния цилиндър.
— Така е, сър — започна Бен, но изведнъж осъзна какво бе казал Маркович. — Четиринадесети април ли?
— Аз се регистрирах миналия месец — каза Ед.
— Съжалявам, господа, но този нов закон за данъците направи страхотна бъркотия. Ако работя в следващите двадесет и четири часа, без да спирам може би ще успея да свърша до крайния срок. — Пръстите на Маркович нервно чукаха по калкулатора на бюрото.