Стана и се приближи към апарата за газирана вода.
Напълни си картонена чаша. Бързо я изпи и я напълни отново.
— Не знаех какво да правя. Стоях и мислех. Опитах се да се върна към работата си, да забравя за това. Както вече ви казах, продължавах да мисля, че вероятно това е била някаква шега. Но не звучеше като шега. — Пресуши и втората чаша с газирана вода. — Колкото повече седях, толкова по-трудно ставаше да повярвам, че е било шега. Затова се свързах с офиса на „Фентъси“ и казах на момичето там, че Роксана е в беда. Мислех си, че може би някой се опитва да я убие. Затворих телефона и… и се върнах отново към работата си. Какво друго можех да направя? — Погледът му непрекъснато се местеше от Ед към Бен и не се задържаше на никой от тях. — Продължавах да очаквам, че Роксана отново ще ми се обади и ще ми каже, че всичко е наред. Че просто се е шегувала. Но тя не се обади повече.
— Имаше ли нещо особено в гласа… в другия глас, който сте чули… може ли да се разпознае? — Ед вдигна поглед от тефтера си и видя как Маркович се поти. — Някакъв акцент, тембъра, начина, по който изгражда фразата?
— Не. Беше просто един глас. Почти не можех да го чуя от виковете на Роксана. Вижте, аз дори не знам как е изглеждала. И не искам да знам. Нека бъда откровен, за мен тя не беше нищо повече от, да кажем, служител в супермаркет. Беше просто човек, на когото се обаждах три пъти седмично, за да забравя за работата си. — Като се дистанцираше по този начин, вероятно се чувстваше по-леко. Той е обикновен човек, помисли си Ед, обикновен и дори честен. Ако бъдем откровени — никой не искаше от него да бъде честен, когато оправя данъчните им документи. — Предполагам, че е имала приятел, който е бил ревнив. Така предполагам.
— Тя каза ли някакво име? — попита Бен.
— Не. Само моето. Тя просто извика името ми. Моля ви, нямам какво повече да ви кажа. Направих всичко, което можах. Дори не бях длъжен да се обадя — добави той. — Можеше да не се забърквам.
— Оценяваме вашето сътрудничество. — Бен стана от стола. — Ще трябва да се отбиете при нас и да подпишете показанията си.
— Детективе, ако не остана на този стол утре до полунощ, ще бъда отговорен за много глоби.
— Регистрирайте се по-рано — изкрещя папагалът от клетката си.
— Елате на шестнадесети сутринта. Попитайте за мен или за детектив Парис. Ще направим всичко възможно, за да не свързваме името ви със случая.
— Благодаря ви. Можете да излезете оттук. — Той посочи към страничната врата и отново включи калкулатора си. Що се отнасяше до него, той беше изпълнил дълга си, даже повече от това.
— Много ли е късно да подам молба за отсрочка? — попита Бен, преди да излезе.
— Никога не е прекалено късно. — Маркович започна да чука по клавишите.
Глава 9
Грейс не знаеше защо беше приела съвета на Ед да го чака в дома му. Може би защото тук можеше да мисли, освободена от заобикалящите я вещи на сестра й. Трябваше да се занимава с нещо. Мозъкът й винаги работеше по-добре, когато ръцете й бяха заети. Същото правеше и вкъщи, когато трябваше да вземе някакво решение.
Все още й се струваше, че ще направи най-добре, ако поговори със собственика на „Фентъси Инкорпорейтид“. Да разпитва някого беше нещо, което Грейс със сигурност умееше. С малко помощ, с малко насочване би успяла да се добере до списъка на клиентите. И тогава щеше да го проучи — човек по човек. Ако убиецът на сестра й беше сред тях, щеше да го открие.
И после какво?
Щеше да действа според обстоятелствата. Така пишеше и романите си. Така и живееше. Досега и в двете имаше успех.
Отмъщението беше част от мотивацията. Никога по-рано не бе изпитвала това чувство. Но то я удовлетворяваше. Правеше я по-силна. Да го последва — значеше да остане във Вашингтон. Можеше да работи тук, както би могла да работи навсякъде другаде. А Ню Йорк щеше да я чака, докато се върне.
В противен случай щеше да се чувства така, сякаш беше дала недовършена книга на редактора си. Никой друг не би могъл да напише последната глава на романа вместо Джи. Би. Маккейб.
Не можеше да е толкова трудно. Грейс винаги бе мислила, че полицейската работа изисква умението да се намери добрият подход и човек да бъде достатъчно упорит и разсъдлив. И, разбира се, да има мъничко късмет. Точно както и при писането на книги. Всеки, който е измислил и разрешил толкова убийства, колкото нея, би трябвало да може да притисне един убиец до стената.
Имаше нужда от списъка на клиентите, от полицейските рапорти и от време да помисли. Всичко, което трябваше да направи, беше да пробие стената, изградена от детектив Ед Джаксън.