— Бих могла да продължа сама — започна тя, — но ти ще останеш без кола.
— Ед ще ме хвърли до нас.
Светофарът просветна зелено. Тес тръгна с натоварения сутрешен поток.
— Съжалявам, че се разстрои заради това. Но опитай се да разбереш, аз не го правя импулсивно.
Бен раздразнено премести радиото на друга станция.
— Нямах думата, когато се включи в разследването на предишния случай. Очевидно и този път обаче не се иска моето мнение.
— Знаеш, че не е истина. Знаеш, че за мен има значение какво чувстваш.
— Тогава остави ме в участъка и отивай в твоя кабинет. Откажи се от този случай. Ще се оправим сами.
Тя замълча за цели тридесет секунди.
— Добре.
— Добре? — Бен тъкмо се канеше да използва запалката на колата, но се спря. — Просто така?
— Да. — Тес сложи фибата в косата си с обичаен жест и сви към участъка.
— Без да спориш?
— Спорихме за това снощи. Няма смисъл отново да започваме. — Тя влезе в паркинга и спря. — Ще се видим довечера. — Наведе се към него и го целуна.
Хвана брадичката й, преди да успее да се отдръпне.
— Използваш този психологически трик, за да промениш посоката с мен, нали?
Очите й, теменужено ясни, му се усмихваха.
— Изобщо не си прав.
— Не обичам да се намесваш. — Отпусна се отново на седалката и разтри лицето си с ръце. — Знаеш как се чувствам, когато се ангажираш с тази част от моя живот.
— Знаеш как се чувствам, когато ме изхвърляш от някоя част от твоя живот, Бен…
Вдигна ръка и го погали по косата. Преди година дори не го познаваше. Нейният съпруг, бащата на детето, което подозираше, че носи. Но тя все още беше лекар. Бе полагала клетва. И не можеше да забрави как пръстите на Грейс трепереха върху чашата с кафе.
— Може би ще успея да помогна. Да ви дам възможност да го разберете. Правила съм го и преди.
— И едва не те загубих.
— Сега не е същото. Няма да бъда включена в разследването по същия начин. Бен, мислиш ли, че отново ще се опита да убие? Бен! — Хвана го за ръката, преди да успее да се отдръпне. — Мислиш ли, че отново ще убие?
— Да.
— Да спасиш човешки живот. Това все още има значение, нали? И за двама ни.
Той втренчи поглед в тухлите на сградата на полицейския участък. Животът вътре си имаше жестоки правила. Неговите правила. И тя не трябваше да има нищо общо с тях.
— Предпочитам да го правиш в малкия си уютен кабинет в града.
— И на мен ми харесва повече, когато си седиш зад бюрото и се ровиш в бумагите. Но не може да бъде винаги така. Не и за теб, нито пък за мен. Веднъж вече помогнах. Много силно чувствам, че ще успея да помогна и този път. Той не е нормален човек. Сигурна съм в това, дори само от малкото неща, които ми разказа. Той е болен.
Бен настръхна.
— Няма да позволя отново да те наранят.
— Това, което ще направя, е да ти помогна да го откриеш. А после ще видим.
— Не мога да те спра. — Но тя все още държеше ръката си в неговата и той знаеше, че може да го направи. — Не бих те спрял — поправи се Бен, — но бих искал да помислиш и за собствените си случаи в клиниката, за частните ти пациенти.
— Знам колко работа мога да поема.
— Добре. — Този разговор му се струваше безкраен. — Ако започнеш да изоставаш, ще кажа на дядо ти за това. Той ще те наплеска по задника, сестро.
— Предупредена съм. — Тя го привлече отново към себе си. — Обичам те, Бен.
— Да? Какво ще кажеш за една демонстрация?
Устните й се притиснаха към неговите. Ед почука с ръка на стъклото на колата.
— Вие двамата не знаете ли, че има странични улички наблизо?
— Я си гледай работата, колега.
Тес погали бузата си в тази на Бен.
— Добро утро, Ед.
— Тес, обикновено не те виждаме два пъти седмично пред участъка.
— Вероятно занапред ще я виждаш по-често. — Бен отвори вратата. — Докторът ще се присъедини към нас за този случай.
— Наистина ли? — Беше усетил несъгласието между двамата. Познаваше ги прекалено добре. — Добре дошъл на борда, докторе.
— Винаги съм щастлива да подам ръка на двама служители на обществото. — Мушна ръката си в тази на Ед, когато се отправиха към участъка. — Как е Грейс?
— Държи се. Решила е да остане в града, докато всичко приключи успешно.
— Разбирам. Това е добре.
— Така ли?
— Направи ми впечатление, че е от тези хора, които не се чувстват добре, когато нещата се случват без тяхно участие. Ще бъде много по-добре, ако и тя е ангажирана. Едно от най-тежките чувства при скръбта е безпомощността. Ако успееш да се справиш с нея, ще се пребориш и със скръбта — почака, докато Ед й отвори вратата. — И освен това ако се върнеше в Ню Йорк, как щеше да успееш да я омаеш?