— Заповядайте, госпожице Маккейб. Ние всички много съжаляваме за Катлин.
— Благодаря.
Разбра по барабанящите пръсти на Айлин, че тя се готви да приеме нападките й. Може би беше най-добре да продължи да я изнервя. Грейс нямаше угризения, че събужда заспалата й вина.
— Изглежда, вашата компания е катализатор за нападението върху сестра ми.
— Госпожице Маккейб — Айлин взе цигарата си и бързо и дълбоко дръпна от нея. — Чувствам се ужасно от това, което се случи със сестра ви, но не се чувствам отговорна.
— Така ли? — Грейс се усмихна и седна. — Тогава предполагам, че не се чувствате отговорна и за смъртта на Мери Грайс. Имате ли кафе?
— Да, да, разбира се.
Айлин стана и отиде до малката стаичка зад бюрото си. Определено не се чувстваше добре. Искаше й се да бе завела съпруга си на тази краткотрайна почивка на Бермудите.
— Сигурно знаете, че помагаме на полицията, с каквото можем. Всички искаме този мъж да бъде спрян.
— Да, но аз искам той да си плати… Без сметана — добави тя и изчака Айлин да донесе голямата чаша. — Разбирате, че вземам нещата по-навътре от вас или от полицията. Бих искала да ми отговорите на няколко въпроса.
— Не знам какво бих могла да ви кажа. — Айлин отново застана зад бюрото си. Със сядането посегна за цигара. — Казах на полицията всичко, което знаех. Не познавах добре сестра ви. Виждала съм я само веднъж, когато дойде за събеседването. Всичко останало се правеше по телефона.
Да, Айлин не е познавала Катлин, мислеше си Грейс, Вероятно никой не я е познавал добре.
— По телефона — повтори Грейс. — Мисля, че телефонът е връзката във всичко това. Знам как работи вашият бизнес. Катлин ми го обясни, така че няма нужда да говорим за това. Кажете ми, идвал ли е тук някой от мъжете, които се обаждат?
— Не. — Айлин разтри слепоочията си, за да премахне главоболието си. Откакто прочете във вестниците за смъртта на Мери Грайс, то не я напускаше. — Не даваме адреса си на клиенти. Разбира се, ако някой реши, може да ни открие, но не виждам причина да го прави. Ние проверяваме дори потенциалните работници при нас, преди да им дадем адреса за събеседването. Изключително много внимаваме, госпожице Маккейб. Иска ми се да разберете това.
— Обаждал ли се е някой да пита за Катлин… за Дезире?
— Не. Но дори и някой да е питал, нямало е да получи отговор. Извинете ме — каза бързо тя, когато телефонът иззвъня.
Грейс отпи от кафето си и слушаше с половин ухо. Защо беше дошла? Знаеше, че може да научи много малко, почти нищо повече от това, което бе узнала полицията. Няколко липсващи детайла, няколко парченца. И все пак ключът беше точно в този малък спретнат офис. Всичко, което трябваше да направи, бе да разбере как да го превърти.
— Съжалявам, господин Питърсън, Изабел днес не работи. Искате ли да ви свържа с друга? — Докато говореше, Айлин натисна няколко клавиша и зачете информацията на монитора. — Ако имате нещо специално наум… разбирам. Мисля, че ще ви хареса, ако поговорите с Магда. Да, тя е. Сигурна съм, че ще се радва да ви помогне. Ще го уредя.
Когато остави телефонната слушалка, Айлин нервно погледна към Грейс.
— Съжалявам, това ще отнеме няколко минути. Иска ми се да помогна, но…
— Няма нищо. Ще почакам, докато свършите. — Грейс отново поднесе чашата към устните си. Внезапно я осени една идея. Усмихна се на Айлин, когато тя приключи разговора. — Кажете ми как може човек да получи работа при вас?
Ед не беше в най-доброто си настроение, когато отби по пътя за дома. Беше прекарал по-голямата част от деня в съда, в очакване да даде показания по един случай, по който бе работил преди две години. Ед никога не бе изпитвал съмнения във вината на подсъдимия. Имаше доказателства, мотив и възможност. Двамата с Бен го бяха сгащили и го бяха предали на прокурора.
Въпреки че пресата много го разду навремето, то си беше едно обикновено разследване. Мъжът бе убил съпругата си, по-възрастната и богата своя съпруга, а после се беше постарал да инсценира грабеж. На съдиите им бяха необходими само шест часа, за да го признаят за виновен. Адвокатът на подсъдимия пледира за отлагане на делото. И сега, след две години, човекът, който съзнателно отнел живота на жената, която беше обещал да обича, да уважава и да се грижи за нея, беше представен като жертва на обстоятелствата.
Ед знаеше, че мъжът има добри шансове да се измъкне. Точно в дни като този се чудеше защо си прави труда да си взема полицейската значка всяка сутрин. Можеше да се пребори с огромната бумащина и да не се оплаква. Можеше да рискува живота си, за да защити хората. Можеше с часове да виси в мразовитите зимни дни или в летните горещини. Всичко това бе част от работата му. Но ставаше все по-трудно да приеме усукванията и изкривяването, с които се сблъскваше в съда.