Реши да прекара вечерта в слагане на тапети — в мерене, рязане и лепене, докато забрави, че колкото и упорито да работи, ще губи толкова често, колкото е печелил.
От запад нахлуваха облаци и обещаваха дъждовна вечер. Растенията му имаха нужда от дъжд. И тези в алеята пред къщи, и тези, които бе посадил в градината, на няколко мили оттук. Надяваше се, че ще има време да отскочи да види тиквичките си в края на седмицата. Когато излезе от колата, чу бръмченето на косачката. Погледна и видя Грейс да подрязва тревата в малката полянка пред къщата на сестра си.
Беше толкова красива. Всеки път, когато я видеше, усещаше, че може да я гледа с часове. Лекият ветрец, който носеше облаците, си играеше с косата й и я разпръскваше по лицето й. Беше си сложила слушалките на уокмена, закачен на колана на джинсите й.
Смяташе да се погрижи за полянката вместо нея, но беше доволен, че не е успял. Сега можеше, без тя да го забележи, да я наблюдава, докато работи. Стоеше и си представяше как го чака да се прибере от работа.
Натрупаните в него яд и гняв постепенно намаляваха. Приближи се към нея.
В ушите й малкият уокмен свиреше силно и тя се стресна, когато той я докосна по рамото. Усмихна му се, докато държеше косачката с едната си ръка, а другата бе поставила на сърцето си. Силно усети присъствието му. Погледът й потъна в топлите му очи, греещи на неговото излъчващо сила лице. Би бил отличен каубой, реши Грейс, може да живее сам, да живее от земята. И индианците щяха да му вярват, защото очите му не лъжеха.
Може би трябваше да опита перото си за един уестърн, исторически… нещо с полицейски отряд и здрава езда, с точен шериф с червена брада.
Ед свали слушалките от ушите й. Грейс протегна ръка, за да помилва брадата му.
— Здравей. Не чух и дума от това, което каза.
— Забелязах, Знаеш ли, че не трябва да слушаш това нещо толкова високо. Вредно е за ушите.
— Рокът е кофти, ако човек не го слуша високо. — Тя отпусна ръка до бедрото си. — Днес по-рано ли си идваш?
— Не. — И двамата се надвикваха с косачката. Той се наведе и я изключи. — Няма да успееш да свършиш преди дъжда.
— Дъжд? — изненадано погледна към небето. — Кога се е смрачило?
Той се засмя и забрави за часовете, прекарани в съда.
— Винаги ли си така разсеяна за това, което става покрай теб?
— Толкова често, колко е възможно. — Грейс отново погледна небето, после останалата неокосена част от ливадата. — Е, ще довърша утре.
— Мога да го направя вместо теб. Утре имам свободен ден.
— Благодаря, но ти си имаш достатъчно работа. По-добре да прибера това нещо отзад.
— Ще ти помогна. — Тя му подаде дръжката на косачката. Стори й се, че той иска това.
— Днес срещнах Ида — започна Грейс.
Влачеха косачката през ливадата до навеса зад къщата.
— Втората къща нагоре по улицата?
— Предполагам. Вероятно ме е видяла в задния двор. Тя дойде. Миришеше на котки.
— Не съм изненадан.
— Както и да е, искаше да ми каже, че имала много добри усещания за мен. — Грейс вдигна покривалото. Ед подпря косачката зад ъгъла. — Чудеше се дали съм била в Шайло… в битката за Шайло.
— И ти какво й каза?
— Не исках да я разочаровам. — Като зави косачката с покривалото, Грейс разкърши рамене. — Казах й, че един куршум на янките е улучил крака ми. И че даже и днес понякога накуцвам, като ходя. Това я задоволи. — Имаш ли някакви планове за тази вечер?
Вече се бе научил мисълта му да скача с нейната.
— Ще слагам тапети.
— Тапети? О, тази мръсна сива работа! Мога ли да ти помогна?
— Ако искаш.
— Имаш ли някаква истинска храна?
— Вероятно мога да намеря нещо.
Спомни си за аспарагуса и бързо продължи:
— Почакай малко.
Хукна към къщата точно когато запръскаха първите капки дъжд. Изтича обратно, като носеше пълна торба с картофи.
— Неприкосновен запас. Ще те надбягвам.
Преди да успее да се съгласи, тя се затича. Завладя го с начина, по който прескочи оградата, подпряна на една ръка. Настигна я на три крачки от задната врата на къщата и за най-голямо учудване и на двамата, я вдигна на ръце. Смеейки се, тя го целуна бързо и силно.
— Бърз в краката, детектив Джаксън.
— Тренирам, за да преследвам лошите момчета.
Притисна устните си към нейните. Дъждът продължаваше да се усилва. Беше толкова приятна. Стана му още по-мила, като чу мъркащата й въздишка. Навсякъде, където устните му докосваха лицето й, то бе влажно. Студено и влажно. Беше лека като перце и с часове можеше да стои така и да я държи на ръце. Тя потрепери и той я притисна към себе си.